— Така ли?
— Бях лекар.
— Но не в ръката ми, окей? Мама ми проверява ръцете.
— Добре.
Сложи я да седне на една табуретка и завърза кърпа точно под изпъкналата част на прасеца й, а когато синята вена се появи между меката кожа с цвят на кафе и белезникавата кост на глезена, той проби кожата и стената й с иглата и изпразни съдържанието на спринцовката в нея.
— Оу! — изписка лекичко тя, като се усмихна, и постави длани върху глезена си. — Оу! Касапин такъв. — Усмихна се, усетила незабавното въздействие, което я накара да се отпусне върху кожения диван. — Ти не си лекар, а касапин — измънка тя, усмихвайки се дистанцирано. Главата й се отпусна, очите й се изцъклиха и тъмният прозорец се отрази в тях. — О, боже… хубаво е, обаче… хубаво.
Хартвълд взе пастиса и застана до хладилника, без да я изпуска от поглед. Мислеше си за всичко, което можеше да направи с нея тази нощ, всичко, което тя можеше да направи за него, и някаква дълбока, твърда сила изпълни корема му. Тя можеше да му помогне да забрави по начин, по който не беше в състояние дори хероинът. Безценно, сладко средство за забрава беше това момиче.
— Ако искаш нещо още по-силно, мога да ти предложа. — Отпи от напитката си. — Искаш ли?
— Да, искам. — Засмя се мързеливо и стана от дивана. — Но първо май ще повърна.
— Мивката е там.
Тя се усмихна, хвана косите си и повърна върху купчината чинии и чаши.
— Ууф! — Усмихна му се и избърса мокрия си нос. — Пфу! Мразя това. А ти?
— Искаш ли от бързодействащото?
— Да, да, да. — Обърна се към мивката. Главата й се поклащаше съвсем лекичко. — Искам го, искам го. Искам го. — Започна да се смее на собствения си напевен глас. — Пийс го иска, дай го на Пийс. — Докато той пълнеше втора спринцовка, тя се тръшна отново на дивана и отпусна глава назад, загледана в тавана, а краката й правеха резки движения. — Дай го на Пийс.
Поклащаше рамене, отваряше уста, друсаше се на място, танцувайки на някаква вътрешна мелодия, отпускаше тежко длани върху дивана и се смееше безсилно, сякаш на света никога не беше имало нещо толкова забавно.
Хартвълд я наблюдаваше, докато действаше. Дори в паническата си възбуда запазваше достатъчно хладнокръвие, за да поспре и да види момента такъв, какъвто беше в действителност. Последните минути от нейния живот. Дъхът на смъртта подчертаваше живота: беше изглеждала толкова красива — както сега, когато бе грохнала върху дивана и си пееше нещо тихичко — само веднъж преди това — при своето раждане. Този миг, осветен от меката светлина на кухненската лампа, представляваше нейната есенция, уловена в кехлибар.
— Вдигни си косите, Пийс. — Трябваше да произнася думите с усилие, за да не позволи на гласа си да трепери. — Вдигни ги, а аз ще мина ей тук, зад теб. Няма да усетиш нищо.
Тя се подчини, изцъклените й очи се насочиха към прозореца, за да вижда отражението си.
— К’во й туй?
— Хероин. Съвсем малко. Но ако бъде инжектиран по този начин, ефектът от него не може да се сравни с нищо, което си изпитвала преди.
— Су-у-у-пе-е-ер — измърка тя и сведе напред глава.
Капка пот падна от студеното лице на Хартвълд върху кожената облегалка, но той не трепна. Веднъж, само веднъж не се беше получило както трябва. Момичето не се беше съгласило и се наложи да му запуши устата с една кърпа от банята и да му върже ръцете и краката с две от ризите си. Беше се борило като животно, но беше много дребно и Хартвълд успя да го събори на пода, без да обръща внимание на горещата й урина, която обля прасците му, и да мушне иглата между цервикалните прешлени…
Сфинктерът на седящата на дивана Пийс се отвори и главата й отскочи веднъж. Това беше единственото движение.
Хартвълд се подпря назад на стената и затрепери неконтролируемо.
Това се беше случило преди две нощи. Сега седеше тук в тъмното с Пийс, увита в найлоново фолио на пода. Беше останала при него достатъчно дълго. Беше време да направи каквото трябва: да й каже „довиждане“, да свърши необходимото.
Намери ключовете за кобрата и отвори вратата към зимната градина.
23
Сънува Ребека, застанала на улицата, с падащи върху косите дъждовни капки от люляковото дърво, и се събуди внезапно в шест и петнайсет сутринта. Вероника вече беше слязла в кухнята — режеше хляб и дърпаше щорите, за да пусне вътре слънцето. Носеше копринена аквамаринова тайландска рокля без ръкави. Джак зърна два тъмни полумесеца върху плата под мишниците й, когато тя вдигна тигана от котлона, за да добави нормандско масло към пушената сьомга. Откъсна магданоз от пръстеното гърне на прозореца и застаналият сънено на прага Кафъри си даде сметка, че всъщност няма представа кога се бе появило това гърне и как изобщо бе стигнало дотук.