— Добро утро.
Тя изви глава на една страна и го погледна. От вниманието й не убягнаха нито рошавите му коси, нито тениската и боксерките, които беше започнал да носи в леглото. Не беше казала нищо за тях преди и очевидно нямаше да направи коментар и сега. С чаена лъжичка извади пръчица ванилия от кафеварката, напълни една чаша с кафе и му я подаде.
— Добро утро.
— Как се чувстваш?
— Няма да ходя в офиса днес, да кажем така. — Разклати тигана и хвърли вътре шепа накълцани пресни подправки. — Това не е за мен. Не съм в състояние да сложа нищо в уста.
— След снощи ли?
— Чувствам се ужасно. Тази сутрин пишках червено, а пушената риба ми мирише на петрол.
— Не исках да те будя. — Той постави длан върху рамото й. Съвсем неутрално. — Как мина?
— Според очакванията, струва ми се. — Прибра косите от очите си. — За какво става дума?
— Хмм?
— Онова нещо в коридора?
— О, аз, ъъъ… — Куклата Барби на Пендерецки, увита в найлоновото фолио, лежеше върху дипломатическото му куфарче край вратата. Образът й го беше преследвал цяла нощ. Беше се събудил в два сутринта, сигурен, че това е от значение за Птичаря, беше станал от леглото, бе извадил куклата от стаята на Юан и я бе оставил в коридора, за да му напомня. — Нищо — промърмори Кафъри. — Просто една идея. — Лениво взе парче зеленчук от дъската за рязане. — Какво е това? Женшен?
— Джинджифил, глупчо такъв. Приготвям моята дал кофта за партито.
— Сигурна ли си за това парти?
— Разбира се, че съм сигурна. Искам да знам дали всички те изглеждат като Дейвид Карузо.
— Недей да храниш големи надежди. — Джак подаде глава през прозореца, огледа задната градина на Пендерецки. — Мълчи си след историята с куклите.
— Не бъди толкова любопитен. — Вероника изстиска един лимон върху рибата и след това я извади в чиния. — Ето. Сядай и яж.
Към седем вече беше закусил, избръснат и облечен. — „Вероника, мога да си гладя сам нещата. Всъщност предпочитам да си ги гладя аз.“ — И отиде в офиса. Есекс имаше да му казва нещо ново.
Най-сетне беше изнамерил семейството на Петра Спасек и Ребека се беше оказала права. Петра действително беше алергична към козметиката и никога не се бе гримирала. Липсата на алергична реакция означаваше, че гримът е бил нанесен или непосредствено преди убийството или след настъпването на смъртта.
След всичко, което вече знаеше за Птичаря, Кафъри се съмняваше, че гримът беше нанесен приживе.
Оттегли се в офиса, за да изпуши една цигара, преди с Есекс да потеглят за „Сейнт Дънстан“. Куклата, мумифицирана в найлонов саван, лежеше като сребриста какавида на бюрото. До нея бе оставена синя папка с пружинка и копие на писмо от специалния пълномощник на „Спанър“ — групата за защита правата на садомазохистите, залепено отпред вместо коментар от анонимен полицай, отговарящ за съхранението на доказателствения материал. Вътре бяха подредени ламинирани снимки на всички примери за садомазохистично оборудване, използвани през последните десет години. Джак беше научил повече, отколкото искаше, за пръчки за увесване и разкрачване, маски за пенис, подплънки за скоби, всевъзможни халки, хирургически ножици със завити краища и гумени маски за запушване на устата и тръбички за ноздрите, позволяващи на носещия ги да диша.
Все още мислеше за белезите по челото на жертвите. Напразно претърси папката за нещо, масово използвано за пробиване на кожата. Но разрезите на жертвите бяха прекалено малки, прекалено изчистени, за да са били направени с което и да е от нещата, изобразени на тези снимки. Ако Птичаря беше поставил някоя от маските с шипчета на жертвите си, кожата им щеше да бъде разранена, обелена, а диаметрите на прободните ранички — най-различни. Докато в техния случай раничките бяха равни и равномерно разположени като дупки по главата на кукла за поставяне на косата.
Кукла.