— Можеш да видиш какво има предвид, предполагам — обади се Есекс. Кафъри усети ясно съчувствието му.
— Предполагам — отвърна студено Джак. Обърна се да излезе, но спря рязко, с ръка на дръжката на вратата. — Есекс.
— Сър?
— Все пак искам посмъртните снимки на бюрото си.
24
Мисис Фробишър свали палтото си и го окачи внимателно на закачалката в гриничкия офис на детектив инспектор Басет. Но остана с шапката и ръкавиците си.
— Чаша чай, мисис Фробишър?
Тя се усмихна.
— Би било чудесно.
Басет я наблюдаваше дискретно, докато отваряше жалузите и включи електрическия чайник. Не се чувстваше особено спокоен. Мисис Фробишър беше добре известна сред персонала на полицейския участък на Гринич: през последните шест месеца тя го посещаваше методично, за да се оплаква от всичко: от сбиванията в блока срещу общината, през мръсотията и шума от строителните работи в района, до антисоциалното поведение на обитателя на апартамента на долния етаж. Дежурният екип беше започнал да гледа на нея като на част от неприятните задължения в понеделник сутрин.
До този понеделник. Същата сутрин в десет часа тя влезе тържествено, както обикновено, сложила най-хубавата си шапка и палто през горещия летен ден, и даде изявление пред дежурния полицай, което го накара да посегне към телефона. Детектив инспектор Басет, един от първите, придружили следователите от криминалния отдел в оградения терен на строежа предишния уикенд, отложи утринната си среща с офицера, отговарящ за връзките с местното население, и покани мисис Фробишър в кабинета си.
Тя седна, подобна на врабче, на крайчеца на стола, загледана през огрения от слънцето прозорец към „Ройъл хил“.
— Прекрасно е тук — въздъхна тя. — Наистина е прекрасно.
— Благодаря — отвърна Басет. — Аз също мисля така. А сега… — Вдигна пакетчетата чай с една чаена лъжичка и ги пусна в кошчето за боклук. — Сега, мисис Фробишър, сержантът в приемната ми каза, че сте имали някакви неприятности. Какво ще кажете да поговорим за това?
— О, за това ли? Така, е вече от месеци, но никой не обръща никакво внимание. — Тя свали ръкавиците си, постави ги в пазарската чанта от изкуствена кожа в същия бежов цвят и затвори ципа й. Шапката остана на мястото си. — Идвам тук като по часовник всяка седмица и без никакъв резултат до този момент. Не искат да ме чуят. Може да съм стара, но не съм глупава. Знам какво си казват — „побъркана стара вещица“ — чувала съм ги.
— Да, да. — Басет й подаде едната чаша. — Съжалявам за това, мисис Фробишър. Искрено съжалявам. Само че преди изпратихме едно-две от нашите момчета при вас и мисля, че те чувстват…
— Само когато става дума за секси мадами! По това време на годината те настояват да изкарат своите малки романси и тем подобни. Какъв шум вдигат само! Ще речеш, че някаква жена крещи, а човек никога не може да е прекалено предпазлив, особено в наши дни. — Взе чашата чай, постави я върху коленете си. — Когато беше жив, моят Джордж хвърляше тухли по тях. Той знаеше каква е разликата между крещяща лисица и жена. — Приведе се напред, доволна, че има слушател. — Аз съм родена в Луишам, господин офицер, и живея на улица „Бразилия“ вече петдесет години. И изпитвам специална привързаност към този район въпреки всичко. Видях как немците бомбардираха това място, как градският съвет сложи ръце върху него, после чужденците и сега — строителите. Те събориха всичко, което ми беше мило, и непрекъснато издигат нови сгради. Многоетажни постройки, преобразуване на тавански помещения и не знам си какво още.
— Мисис Фробишър — Басет постави чая си до бележника и седна срещу своята посетителка, — в изявлението, което сте направили пред дежурния сержант в приемната, сте говорили за някакъв свой съсед, нали така?
— За него! — Тя наклони глава назад и присви устни. — Да. Сякаш си нямах достатъчно тревоги и без него.
— Разкажете ми за този човек. Той притежава ли апартамента на долния етаж?
— Притежава го. Но това не означава, че дава пет пари за него, нали? Изобщо не прилича на дом.
— Отдавна ли живее там?
— От години. Откакто умря моят Джордж. Още не го бях положила в земята, а синът ми реши, че домът ми е прекалено голям за мен, включи в кампанията си градския съвет, плановиците, борда на директорите на газифицирането и не знам кой още. Те зазидаха стълбището, поставиха врата отстрани и един от онези ужасно изглеждащи навеси, които имат типичен американски вид, каквито никога не бих си сложила. Преди да разбера какво става, продадоха долния етаж на него, и ние с котката трябваше да останем горе като прокажени в собствения си дом.