— Входът му отстрани ли е?
— Отзад, под навеса… така че той получи градината, както виждате. Не че се грижи за нея. Ууф, ни най-малко. — Тя си пое шумно въздух и поклати глава. — Не, не, не. А и как, след като все го няма. Както я кара, през юли всичко ще се покрие с поветица. Но дори да я поддържаше както трябва, кой би пожелал да поседне там при целия този шум, прах и чукане във всеки миг от деня? И сякаш това не стига, ами онези отсреща на улицата крещят с цяло гърло… няма как да победи човек, господин офицер, няма как.
— Сигурен съм — кимна Басет. — Сигурен съм, че не можете да го направите. А сега нека се концентрираме върху онова, което сте казали на дежурния сержант в приемната за вашия съсед?
— Казах на вашия сержант, че според мен отново е изключил фризера си. Мирише ужасно. Миризма, която не може да бъде сравнена с нищо, господин офицер. Не знам от какво е, но със сигурност не е здравословна. Този човек беше наред, когато се пресели при нас — поддържаше прилично мястото, доколкото разбирах. Но сега е стигнал дотам, че не се вясва там дни наред, без изобщо да провери какво става. И това… — Тя почука с изкривения си от артрита пръст по бюрото, за да подчертае думите си. — И при това положение подобно нещо просто няма как да не се случи. Човек ще рече, че ще постъпи като професионалист, че ще прояви някакво уважение. — Постави чашата си върху бюрото на Басет и започна да сваля иглата на шапката си, сякаш най-сетне се беше почувствала комфортно. — Жал ми е за неговите пациенти.
— Той лекар ли е?
— Може би не е точно лекар, но има нещо общо с медицинската професия, така казва синът ми. Трябва да е нещо важно за него и хубавата му кола, и двата му имота. Но не му пречи да си остава странна птица. Начинът, по който е изоставил апартамента…
— Но е имало нещо по-особено, което ви е притеснило — настоя Басет. — Нали така, мисис Фробишър? Не сте ли казали на дежурния сержант в приемната за… за някакви животни? — Той замълча. Посетителката му премигна насреща. За момент той се зачуди дали дежурният не беше чул неправилно. И всичко това беше грешка. — Не сте ли споменали за някакви животни? За лошо отношение към тях?
— О, това ли. — Лампичката просветна. — Да. Това също. Той не се грижи както трябва за тях. Намерих две мъртви в кофата отвън. Изглежда са умрели от глад. — Отпи от чая си и въздъхна. — Да, хубав чай. Казват, че от пликчетата не може да се направи хубав чай, но аз не съм съгласна в този случай.
— Мисис Фробишър. — Басет пое въздух, за да се успокои. — Мисис Фробишър, за птици ли става дума? Птици ли сте видели в кофата за боклук?
— Точно това казах. — Изгледа го така, сякаш беше бавноразвиващ се. — Точно така казах. Птици.
— И какви птици? Големи? Гълъби? Врани?
— О, не, не. Не, не. Малки. — Раздалечи артритните си пръсти на около пет сантиметра. — Мънички, съвсем мънички — човек може да си ги гледа в клетка, ако няма котка, за която да мисли. С червени пера. Червеникави.
— Възможно ли е да са сипки?
Тя направи пауза, завъртя замислено очи.
— Да, точно така. Точно така. Сипки. Готова съм да се обзаложа на каквато сума искате.
— Добре. — Басет избърса чело. — Добре. — Приведе се напред и постави ръце върху бюрото. — Питам се дали бихте се съгласили да разкажете тази история на един колега?
— Той ще направи ли нещо по въпроса?
— Със сигурност ще му бъде много интересно.
Мисис Фробишър се намести назад на стола си, доволна от вниманието.
— Ще се почувствам по-добре. — Скръсти длани върху скута си. — Той ще дойде ли да поговори с мен?
— Ще му се обадя още сега.
Басет приседна на ръба на бюрото и набра номера на Кройдънската телефонна станция, за да го свърже с Шрайвмур. Наблюдаваше как мисис Фробишър отпива от чая си, когато се чу щракане и го свързаха. Усети, че му се гади леко.
Есекс потрепери, когато видя вперените в него непремигващи очи на куклата с цвят на незабравка.
— Не оставяй прозорците затворени, иначе това нещо ще оживее. Не си ли гледал „Доктор Ху“?
Кафъри обгърна глава с дланите си. Умората бе проникнала дълбоко в мускулите му.