— Сондиращ почвата радар.
— Аха. И искаш да кажеш… — Кафъри издълба в стената резчица с тъмния нокът на палеца си. — Казваш, че сте научили още нещо?
— Научихме — отвърна сериозно Мадокс. — Още четири неща.
— По дяволите! — Кафъри започна да масажира врата си. — Значи работата загрубя още повече, а?
— Започнаха да възстановяват.
— Окей. Къде ще бъдеш?
— На строежа. Можем да ги следваме до „Девъншир драйв“.
— Моргата? Гринич?
— Аха. Кришнамурти вече се зае с първия. Съгласи се да работи цяла нощ за нас.
— Добре. Ще се видим там след трийсет минути.
Вероника беше на горния етаж, зад затворената врата на спалнята. Кафъри се облече в стаята на Юан, хвърли поглед през прозореца, за да провери дали няма някаква активност от другата страна на жп линията в дома на Пендерецки — нищо — и, докато си слагаше вратовръзката, надникна в спалнята.
— Добре. Ще разговаряме. Като се върна…
Спря насред думите си. Тя стоеше в леглото, завита до брадичката с одеялото, стиснала шишенце с хапчета.
— Какво е това?
Вероника го погледна. Подути, зачервени очи.
— „Ибупрофен“. Защо?
— Какво правиш?
— Нищо.
— Какво правиш, Вероника?
— Гърлото ми се обади отново.
Джак спря, стиснал вратовръзката в протегнатата си лява ръка.
— Гърлото ти се е обадило ли!
— Точно така казах.
— Откога?
— Не знам.
— Е, или се е обадило, или не.
Тя измърмори нещо под носа си, отвори шишенцето, изтърси две таблетки в дланта си и вдигна поглед към него.
— На някое приятно местенце ли отиваш?
— Защо не ми каза, че гърлото ти се е обадило? Не е ли редно да си направиш тест?
— Не се тревожи за това. Имаш да мислиш за по-важни неща.
— Вероника…
— Какво има пък сега?
Той помълча малко.
— Нищо.
Приключи със завързването на вратовръзката и се обърна към вратата.
— Нали няма да се тревожиш за мен? — подвикна след него младата жена. — Няма да стоя до късно.
3
В два и половина сутринта Кафъри и Мадокс се взираха мълчаливо в белите плочки на комплекса за аутопсия: пет алуминиеви поставки за дисекция, пет тела, срязани от срамната кост до раменете, с отметната настрани кожа, под която се виждаха ребра, нашарени с мазнини и мускули. В съдовете под тях капеха някакви течности.
На Кафъри всичко това му беше добре познато: миризмата на дезинфектант, смесваща се на студения въздух с вонята на вътрешности, която не можеше да бъде объркана с нищо друго. Но чак пет. Пет тела. Всичките открити в един ден. Никога не беше виждал нещо от подобен мащаб. Работещите в моргата, които се движеха безшумно в ментовозелените си галоши и престилки, явно не намираха ставащото за нещо необичайно. Една от тях се усмихна, като му подаде маска за лицето.
— Само момент, господа.
Харша Кришнамурти се намираше до най-далечната маса за аутопсия. Скалпът на трупа беше обелен до цепката на носа и навит така, че косата и лицето висяха като мокра гумена маска, обърната с вътрешността навън, покривайки устата и шията и падайки до едната ключица. Кришнамурти вдигна червата и ги постави в купа от неръждаема стомана.
— Кой отговаря за документирането?
— Аз.
Към него се приближи дребен мъж с кръгли очила.
— Добре, Мартин. Претегли ги, документирай ги, приготви мостри. Пола, тук приключих, можете да довършите. Шевовете да не затварят раните. Така, господа. — Бутна встрани халогенното осветление, повдигна пластмасовия предпазител пред очите си и се обърна към Мадокс и Кафъри, които държаха вдървено отпред скритите си в ръкавици ръце. Той беше красив, слаб мъж в началото на петдесетте, с дълбоки, лъскави очи с цвят на дърво, леко насълзени от възрастта, сивата му брада беше грижливо подстригана. — Голяма обиколка, нали?
Мадокс кимна.
— Имаме ли вече причината за смъртта?
— Така смятам. И, ако не греша, доста интересна. Ще стигна и дотам. — Той посочи нещо в стаята. — Ентомологията ще ви даде повече информация, но аз мога да ви кажа приблизителни факти за всичките. Първото тяло, което открихте, е умряло последно. Да я наречем „номер пет“. Смъртта е настъпила преди по-малко от седмица. След това прескачаме почти един месец, после още пет седмици и после — още месец и половина. Първата вероятно е умряла през декември, но интервалите между отделните случаи стават все по-малки. Имаме късмет: последствията от действията на третата страна са почти непокътнати — те са се запазили доста добре.