Библиотекарката Уенди с обичайната си жилетка, закопчана догоре, се изчерви, щом видя Кафъри. Беше подготвила помещението.
— За малко да го изгубите, обаче. Един от комитетите заседава днес. За момент си помислих, че ще поискат тази стая. Вероятно сте имали проблеми с паркирането, нали?
Щорите бяха вдигнати, върху бюрото бяха поставени бележник, който той нямаше да използва, и две пластмасови чаши, от които вдигаше пара приготвеният чай с кондензирано мляко. Есекс отмъкна дискретно чая, изля го в писоара, и купи кафе и два десертни блока „Туикс“ от барчето. После се отдалечи със списъка, за да доведе част от хората за интервюиране.
Беше дванайсет и половина на обяд и Кафъри бе интервюирал трима професионални терапевти и един представител на техническия персонал от отделението по офталмология, когато вратата се отвори и влезе Кук. Рунтавата му коса с цвят на мед беше напъхана в мрежичка, беше сменил неугледното си облекло с плътно прилепваща блуза без ръкави на линии с цветовете на дъгата и брезентова апликация на гърдите във формата на лист марихуана. Носеше огромни тъмни очила, които махна едва след като вратата се затвори. И Джак бе поразен отново от възпалените му сълзящи очи.
— Вече сме се виждали — каза Кафъри.
— Томас Кук.
— Лесно за запомняне име.
— Свързано е с онези момичета, нали? — Не пое подадената му от Джак ръка и придърпа един стол, без да чака да го поканят. — Очаквам посещение откакто ви видях тук последния път.
Кафъри сплете пръсти.
— Значи знаете за случилото се?
— Всички вестници пишат за него, а Кришнамурти направо го разгласява. Казват, че бил копие на Джак Изкормвача. — Имаше мек, носов, женствен глас. — От това стигам до извода, че онзи ги е рязал по някакъв начин. Прав ли съм?
— Познавате ли Кришнамурти?
— Аз съм от техническия персонал. Помагал съм му при аутопсии преди работата му да порасне и да започне да работи за полицията.
— Вие помощник към моргата ли сте?
— Исках да стана лекар. — Лицето му беше безизразно. — Тази работа беше на дъното на стълбицата, но благодарение на нея си плащам сметките.
— Мистър Кук, това са рутинни запитвания. Както, надявам се, ви е обяснил моят детектив сержант, вие не сте задължен да отговаряте. Приемам, че сте тук по своя свободна воля?
— Затова съм тук.
— Вие живеете… — Кафъри сложи очилата и провери адреса в списъка. — Къде? В Луишам?
— Откъм Гринич. Близо до Рейвънсборн.
— Познат ли ви е един пъб на „Трафалгар роуд“? „Дог енд бел“?
— Не пия.
— Не го ли знаете?
Кук кръстоса белите си неокосмени ръце върху масата пред себе си.
— Не пия.
Джак свали очилата си.
— Знаете ли го?
— Да, знам го. Не, не ходя в него.
— Благодаря. — Сложи отново очилата. — Виждали ли сте някога тази жена?
Извади снимката на Шелин на масата.
— Нейното лице ли беше смазано от булдозер?
— Доста сте чули.
— Хората говорят. — Наклони глава на една страна и се вгледа във фотографията. — Не, не ми е позната.
Кафъри извади снимките на Петра, Кейли и Мишел. Кук постави пръст върху усмихнатото лице на Кейли и я придърпа към себе си.
— Познавате ли я?
Той върна снимката при другите и погледна към своя събеседник с безцветните си възпалени очи.
— Не, щях да си я спомня.
— Ако това ще помогне на нашето разследване, бихте ли ни дали слюнка за ДНК анализ?
— Няма проблем.
Джак го изгледа внимателно.
— Нямате нищо против това?
— Мислите, че понеже приличам на хипи, живея в съгласие с библията за гражданските права? Е, не е вярно. Вярвам в науката и съм учен. Нещо като учен.
— Можете ли да ми кажете какво сте правили през нощта на шестнайсети април? И през нощта на деветнайсети май, тоест преди две седмици?
— Нямам представа. Ще попитам, като се прибера вкъщи. Тя ще си спомни. Моя север, моя юг, моя изток, моя запад. — Изражението му не се променяше. — Моята светска секретарка, моята памет.
Кафъри извади визитка от джоба на костюма си.
— Обадете ми се, когато си спомните.
— Очевидно не разполагате с кой знае какъв доказателствен материал.