— Имаме ДНК улики.
— Разбира се, че имате. — Кук се изправи. Не беше висок. Крайниците му бяха закръглени, а дланите — големи. — Ще поддържам връзка с вас.
Бръкна в задния джоб на панталона си, извади слънчевите очила и, след като ги сложи, мина в изпълнената със светлина библиотека.
В тъмната стая Кафъри изсумтя. След Кук бе останал едва забележим, възкисел мирис. Наподобяваше нещо средно между вкиснато мляко и олио от пачули. Почука замислено с химикалката си по масата.
След малко написа: „Кук казва, че е женен/живее с някого. Да му вярвам ли???“. След кратък размисъл добави отдолу: „Не“.
За обяд двамата с Есекс ядоха pasta funghi и бира „Спитфайър“ в „Ашбърнам армс“. Когато се върнаха в болницата, за да продължат работата си, в библиотеката беше по-спокойно. Есекс отиде да доведе екипа от радиологията, а Кафъри се настани край прозореца, за да прегледа направените сутринта записки. Постепенно усети присъствието на сивокоса фигура в бяла престилка, седнала в едно сепаре в далечния край с периодичните издания, привела глава и погълната от заниманията си. Нещо в нея му се стори познато.
Джак се приближи.
— Добър ден.
Мъжът свали очилата си със стоманени рамки и погледна меко нагоре.
— Добър ден.
— Извинявам се, че ви прекъсвам.
— Няма проблем. Мога ли да помогна с нещо?
— Да. — Кафъри седна и постави лакти върху бюрото. — Вие сте д-р Кавендиш.
— Точно така.
— Преместили сте се от „Гай“?
— Не, не. — Лекарят затвори книгата и пъхна очилата в джоба си. — Тук съм за една сателитна клиника. Сърповидно-клетъчна анемия. Среща се необичайно често в Югоизточен Лондон.
— Ние се познаваме.
Кавендиш го погледна смутено.
— Простете ми. Ако имам някакъв дефект в характера, това е неспособността ми да запомням лица. Не съм от хората, управлявани предимно от визуални стимули, нещо, което мисис Кавендиш започва да цени все повече с годините.
Кафъри се усмихна.
— Срещнахме се преди около четири месеца. При вас беше една приятелка, която наблюдавате след като е лекувана от болестта на Ходжкин. Направихте й ултразвук.
— Възможно е, възможно е. За да проверя състоянието на далака.
— Много сме ви благодарни.
— Благодаря. Как е тя?
— Не е добре. Получи рецидив. Беше при вас за процедура вчера следобед в „Гай“.
Кавендиш присви очи.
— А, да, разбирам. Вероятно ме бъркате с д-р Бостол.
— Не. Вероника Маркс. Видели сте я вчера.
— Да, името ми е познато, но аз не… — Не довърши мисълта си и сплете и разплете краката си под масата. — Както знаете, професионалната етика не ми позволява да обсъждам отделните случаи, дори с риск да обидя някого.
— Но нали все пак я видяхте снощи?
— Хммм. — Лекарят отвори книгата и си сложи очилата. — Струва ми се, че е добре, вече да приключим този разговор, мистър…?
— Кафъри. — Джак седна срещу него, сърцето му биеше силно. — Д-р Кавендиш. Трябва да ви питам нещо.
— По-добре не го правете. Всичко това ме смущава.
— Не е свързано с конкретен случай. Просто… интересуват ме някои от новите диагностични тестове за болестта на Ходжкин.
Кавендиш вдигна очи.
— Интересът е здравословно и силно желателно нещо. Особено при младите хора.
— Тестът с боята.
— И не е свързано с конкретен случай?
— Не.
— Галиевия или лимфангиограмата?
— Онзи, който минава през стъпалото. Който може да се види.
— Лимфангиограмата. Показва дали ракът се е разпространил до долната част на тялото. От пациентите си съм останал с впечатление, че процедурата причинява дискомфорт.
— Не сте ли променяли теста наскоро? Не използвате ли различна боя? Която избледнява по-бързо?
— Не, не. Все още работим с олио от ленено семе. Нужни са няколко дни, понякога няколко седмици, докато излезе напълно от организма. — Прокара пръсти по сухите си устни. — Мистър Кафъри, ако смятате, че наистина се интересувате от това, препоръчвам ви да обърнете внимание на една статия за винбластина в „Бритиш медикъл джърнъл“ от този месец. Много интересна, написана от един колега наистина, но ви я препоръчвам в духа на безпристрастността.
— Благодаря. — Джак подаде ръка. — Мисля, че ми казахте всичко, което исках да знам.