Жертвите го правеха доброволно. Привеждаха напред глава, може би дори повдигаха косите си, за да улеснят достъпа му до уязвимия възел от кости, сухожилия и течност, където се намира денонощно действащият нервен превключвателен център на тялото. Мозъчният ствол. Беше ги убедил, че искат точно това, бърз начин да се почувстват „супер“ — най-бързият достъп до кръвния поток — а те го желаеха достатъчно отчаяно, за да го опитат. Той притежаваше доста зачатъчни медицински познания, увереност, нужния професионален жаргон. Тази възможност беше напълно реална, особено ако момичетата, с разядена от многогодишната употреба на хероин воля, вече познаваха своя убиец и му вярваха.
— Ей. Ти!
Кафъри се обърна. Идващият към него мъж беше висок, с гръден кош като бъчва, облечен в костюм на тънко райе. Сакото му беше разкопчано и откриваше притиснатата му от тиранти тъмносиня риза и синя вратовръзка. Оредяващата му коса беше зализана с гел назад, почти по същия начин като на Дайъмънд. По врата и китките му проблясваше злато.
— Бил трябваше да те спре. Писна ми от такива като теб, как не се уморихте да пъплите тук.
Джак показа картата си и мъжът спря няколко крачки пред него.
— Не, приятел. Съжалявам. Нещо толкова мъничко не е достатъчно. Подай го насам. Ненужна журналистическа карта, нали?
Кафъри се наведе напред и му показа по-отблизо картата си.
— Окей?
Мъжът потърка нос и напъха отривисто и двете си ръце в джобовете на панталоните.
— Да, да. Не можеш да ме виниш. Вчера пъплиха тук цял ден.
— Вие сте Норт. Собственикът.
— Аз съм.
— Не са ни запознавали, но аз ви видях първата нощ, когато бяхме тук. — Прибра картата в джоба си. — Дойдох да огледам.
— Мислиш, че той ще се върне тук, за да слухти, така ли? Казват, че кучето се връщало при повърнатото си. — Залюля се назад на пети и вдигна очи към небето. — Е? Кога мога да се надявам да освободите земята ми в такъв случай?
— Веднага щом обвиним някого.
— Днес следобед бях при вашия старши. Чух, че отвели някого в полицейското. Вярно ли е?
— Не мога да обсъждам това.
— Черно момче бил, а?
— Кой ви го каза?
Норт запристъпва от крак на крак и потърка нос.
— Тази сутрин чух, че има нареждане целият район да бъде изкупен от правителството. — Задрънка монетите в джоба си и вдигна поглед към небето, където се събираха нови облаци. — Не вали, а направо се лее като порой. — Направи малка пауза и додаде: — Може би е редно да поискам обезщетение от вас. А?
— Не мога да ви спра да опитате — отвърна Кафъри. — А сега бихте ли ме извинили.
— Да, да.
Той проследи неподвижно с поглед Джак, който пое обратно към улицата по криволичещата пътека между бариерите. И помръдна едва след като полицаят изчезна. Отпусна глава и приклекна, като закри лицето си с длани.
В това време заваля отново.
След като направи каквото трябва с тялото на Пийс, той продължи да кара. Оставаше му да свърши само едно: да продължи.
„По-добре не поглеждай надолу, Тоби.“
Прекара целия ден зад кормилото, сякаш можеше да разпръсне вкуса, като пътува непрекъснато, в слънце и буря, през капещите раззеленени редици от къщи в Камдън, зелените пространства на Хампстед, влажните червени улици на Хайд Парк, докато двигателят на кобрата загря и прегракна и слънцето се спусна зад Уестминстър.
Още щом се здрачи, Хартвълд се озова на Лондонския мост. И дъхът му секна. Лондон се разстилаше пред него, от диамантената точка на „Канъри уорф“, на запад пред милиони отразяващи се в Темза светлинки, до сградата на парламента.
Спря кобрата, бръкна в джоба си и извади кутийката с кокаин. Загреба малко с нокътя си и го поднесе към лявата си ноздра. Вдясно от него, зад Гайс Тауър, където беше започнало всичко, луната бе увиснала ниско на небето. Хартвълд се облегна назад на седалката и се загледа в нея.
Водата под моста се разделяше покрай крепящите го колони, за да се съедини отново от другата им страна.
Той потърка слепоочия и включи припряно двигателя на кобрата.
По-добре беше да не гледа надолу.
27
С къса рокля с цвят на невен, голи ръце и тежка медна гривна на „Кара“ на китката, Ребека явно се готвеше да излезе, когато се появи Джак. По принцип би отказала предложението за специално разглеждане в тесен кръг на центъра на изкуствата „Барбикън“, но сега се съгласи, само и само да се махне за няколко часа от Гринич. Имаше нужда от това отвличане на вниманието. Откакто детектив инспектор Кафъри и детектив сержант Есекс бяха дошли в квартирата им, Ребека почти не мислеше за друго — прекарваше дни пред статива, без да работи, галейки разсеяно четка за рисуване между палеца и показалеца си, докато пред очите й се появяваха образите на Кейли, Шелин и Петра, докато Джони си тананикаше и свиваше конуси с мексиканска марихуана „Акапулко голд“, докато ядеше препечените си филийки с чай, и оставаше под влиянието на наркотиците до вечерта. Джони бе дала да се разбере, че не желае да обсъжда случилото се; рядко се прибираше вкъщи, а когато все пак го направеше, между двете се настаняваше напрегнато мълчание.