Именно сред тази тишина Ребека дочу първото почукване.
„Е, боже мили, доста дълго време беше нужно за това.“
Деляха ги светове, така казваха всички, деляха ги цели галактики. А единственото, което ги свързваше и което някога бе блестяло като нещо значимо, сега избледняваше все повече.
Ребека беше от едно от близките до Лондон графства. Баща й, висок, сериозен мъж с класическо лице на философ, се чувстваше истински щастлив единствено сам в домашната библиотека сред томчетата със златна подвързия с любовни сонети от епохата на кралица Елизабет. Междувременно съпругата му се движеше объркана на горния етаж, и тъпчеше в устата си шепи от предписания й тразодон. Понякога лежеше в леглото дни наред, забравяйки да се измие или да яде. Забравяйки, че има дъщеря, за която да се грижи.
Ето върху какво трябваше да изгради идентичността си Ребека: върху Спенсъровия „Аморети“ и амитриптилин. И бой преди лягане. Ако малката Беки беше шумна, транквилантите на мама попадаха в портокаловия й сок.
Тя се превърна в слаба, сериозна девойка, убедена, че е съвсем сама и абсолютно уникална.
Бащите са тези, които малтретират, не майките; във вестниците и по телевизията не се споменава нищо за майките.
Ребека избяга от Съри, като се насочи към университета, но в крайна сметка се озова в Лондон. И внезапно се появи Джони, вървяща към нея по улиците на Гринич по шорти и слънчеви очила с формата на сърца, с цигара марихуана между зъбите, проповядваща като евангелист за ужасното си детство. За нея то било проектите за високо строителство, общественото подпомагане, повърнатото в стълбищните шахти и съешаващите се на перваза на прозореца й гълъби. Темата беше толкова позната, че Ребека замръзна на място.
„Мама. Мама е причината да се захвана с наркотиците. Ако денят беше лош, ме караше да вземам от нейните транквиланти, само и само да мирувам — пъхаше ги в устата ми и крещеше като побъркана, ако не ги гълтах. Трябвало е да я осъдят, преди да се родя, лудата проклета крава.“
После идваше ред на Ребека: „Веднъж ме накара да я измия в банята. Плачеше. Бях осемгодишна и аз също се разплаках. Тя ми даде бонбонки, за да ме успокои“.
„Нека аз да кажа — «Тофранил».“
„Да, или нещо от този род. Ако тя не се хранеше както трябва, аз правех същото. Веднъж живях цяла седмица с бананов «Нескуик». Баща ми каза, че съм отслабнала и това я уплаши. Качи се на колата и отиде право в супермаркета, откъдето се върна с пет кутии неаполитански сладолед и ме насили да ям от него, докато повърнах.“
„И след това те преби, предполагам.“
Знаеха, че са различни, но се кълняха, че вътрешно са сестри. Заедно преживяха първите няколко щастливи, безгрижни години след двайсетия си рожден ден, като споделяха гаджетата и червилата си, без да си направят труда да поспрат и да отбележат, че докато Джони прекарваше дните след бурните нощи в сън, Ребека ставаше рано и вземаше автобуса за „Голдсмитс колидж“. Близостта им бавно се пропукваше и сега Ребека споделяше с Джони само толкова, колкото би споделяла с едно дете.
Особено нещата, които мислеше за детектив инспектор Джак Кафъри.
Ченге? Ченге, за бога, луда ли си?
Но онзи ден, пред пъба, за момент бе прикована на място от врата му, такава глупост, но явно бе като обсебена от допира на загорялата от слънцето кожа до бялата яка, от подстриганата край ушите коса. И се улови на няколко пъти, че се пита как ли изглеждаше, когато получава оргазъм…
Сега, седнала в студиото в празничната си рокля, тя отблъсна внимателно образа.
„Наистина, Беки, просто напъхай някоя друга приятна, чиста, характерна за средната класа мисъл в болната си главичка.“