Изчака кръвта да се оттече от лицето и ръцете й и натисна бутона за входната врата. Скоро той застана пред вратата на апартамента, уморен и леко брадясал.
— Влез. — Тя отвори вратата широко и пъхна единия си крак в една от обувките край входа. — Нямам много време. — Обу и другия си крак и го последва към кухнята, като пътьом запали осветлението. — Чаша „Пуйи“?
— Ако е отворено.
— Виното се лее, когато съм нервна.
— От какво?
— Освен очевидното ли? Изкормвачът на хилядолетието?
— Още ли има?
— Страх от художнически сбирки, ако искаш да знаеш, ужас от черни поло блузи, кози брадички, безкрайни спорове, флуксус срещу немски експресионизъм. Сещаш се нататък. Баровци, които плащат двеста гвинеи, за да им намацат лицето с боя. Така че, ако се налага да напусна ателието си и да издавам интелигентни звуци, няма как да не се подсиля с интелигентно „Фюисе“. — Тъй като видя, че Джак не се усмихва, тя стисна устни и извади виното от хладилника, постави го на дървената маса, където около него моментално се образува конденз. — Спомена, че искаш да ми кажеш нещо.
Застана на пръсти, за да потърси чаши в шкафовете.
— Арестуваха Близнака за разпит.
Ребека застина с две чаши със столче в ръце.
— Разбирам.
— Мислех, че ще искаш да знаеш.
Младата жена се отпусна на цяло стъпало и се загледа в хладилника, застанала напълно неподвижно.
— Говорихме за това.
— Знам.
— Какво стана?
— Говорихме прекалено късно. Ако ми беше казала за Близнака и Шелин още в началото, когато попитах…
— Обвиняваш ли ме?
— Или когато бяхме в моргата.
— Значи ме обвиняваш.
— Не беше ли онова, което видя в торбата за трупове, по-важно от снабдяването на приятелката ти с наркотици? Може би трябваше да ти покажа повече от Петра. Той ги е рязал. Рязал им е гърдите, отворил ги е…
При тези думи Ребека се обърна към него. Кафъри спря с объркано изражение, сякаш не вярваше, че беше изрекъл всичко това.
— По дяволите! Извинявай.
Младата жена потрепери.
— Няма нищо. — Постави чашите на масата, наля виното и му подаде едната от тях. Пръстите й трепереха. — Аз също работех в този пъб. Можех да бъда аз. Или Джони. — Погледна го. — Той ги намира там, нали?
— Това е нещо, за което трябва да поговорим. Ти и аз.
— Значи там ги намира.
— Вероятно.
— Върви след тях, когато си тръгнат ли?
— Това е предположението. — Джак вдигна чашата с вино и се загледа в нея замислено, като я въртеше в ръката си, за да улови последната слънчева светлина, влизаща през прозореца. — Но ти трябва да знаеш какво мисля аз.
— Казвай. Какво мислиш?
— Мисля, че срещата им е била уредена. За да направят някакъв номер или да се снабдят с наркотици. Мисля, че са го познавали, дори са му имали доверие в известна степен, поне колкото да останат насаме с него: в колата му, вероятно дори в дома му. Мисля, че той е с доста добро положение в обществото, може би е лекар, лаборант, медицински работник. — Направи пауза и се постара да подбере грижливо думите си. — Определено са му вярвали достатъчно, за да му позволят да им инжектира нещо.
Ръката на Ребека замря във въздуха, както беше поднесла чашата с вино към устата й.
— Какво?
— Казал им е, че това е бърз начин да се почувстват на седмото небе. Нищо чудно да са имали вземане-даване с него и преди. Да ги е снабдявал с наркотици.
— Защо ми казваш това?
— Защото мисля, че си го срещала. Срещала си го, може дори да го познаваш. Както и Джони, макар да не си дава сметка за това. Затова сега те питам, ако пазиш някой друг, независимо по каква причина, колкото и незначителна да ти се струва…
— Можеш да спреш дотук. — Тя вдигна ръка. — Не пазя никого. Кълна се.
— Вярвам ти. — Кафъри отпи замислено от виното си, като я наблюдаваше над ръба на чашата. — Спомняш ли си да си се запознавала в пъба с някой, който работи в „Сейнт Дънстан“? Болницата?
Ребека сбърчи чело.
— Не знам. Ами, Малкълм, струва ми се. Той има нещо общо с някаква болница. Джони го познава от години.
— Второ име?
— Не знам. Тя движи с него, когато няма нищо по-добро — оставя го да й купува напитки, нещо такова.