— Той да има случайно хипарски вид?
— Не.
— Не познаваш ли някакъв Томас? Томас Кук.
— Като пътническия агент ли? Мисля, че бих се сетила, нали?
— Дълга червена коса. Със странни очи. Прави впечатление.
Младата жена поклати глава.
Джак въздъхна.
— Няма да говоря за това.
— Благодаря. — Мислеше го сериозно. — Благодаря.
Застанала до входната врата, тя го проследи с поглед, докато изчезна надолу по стълбите. Почти беше излязъл от сградата, когато го извика.
— Инспектор Кафъри?
Тъмната му глава се появи на най-долната стълбищна площадка.
— Какво има?
Думите излязоха от устата й, преди да бе разбрала, че изобщо има такава мисъл.
— Той ме плаши. Убиецът.
Джак не отговори. Внезапно й се стори наистина изтощен.
— Съжалявам — промълви той и потърка уморено чело. — Трябва да вървя. Обади ми се, ако се сетиш нещо.
Уличното осветление в Централен Гринич беше запалено и сградите сияеха в бяло и златно, с празничен вид, като акостирали в пристанището презокеански лайнери. Тънката розова ивица зад покривите на западния хоризонт беше всичко, което бе останало от деня. Спираха таксита, хората се редяха на опашка пред киното. Ребека стоеше край хотел „Ибис“, опитвайки се да хване такси, притиснала жилетката към раменете си.
Беше по-напрегната от обикновено. Откакто беше излязла от „Хай роуд“ имаше изнервящото усещане, че я наблюдават. По горната част на гърба й сякаш лазеха мравки, а потта й стана студена. Нямаше търпение да се махне от Гринич за през нощта.
От терасата на ресторант „Спред ийгъл“ се носеше дискретно подрънкване на скъпо стъкло и сребърни прибори. Листата на портокалови и лаврови дървета в саксии бяха надвиснали над улицата отдолу, а по бялата стена се издигаха величествените им сенки.
Нещо в тези потрепващи листа накара Ребека да спре.
Какво беше казал Джак? Че имали достатъчно доверие на своя убиец, за да го оставят да им направи инжекция.
Отговорът сам се приземи в главата й. Дъхът му беше студен и ясен. Зимната градина на „Крумс хил“. Тоби Хартвълд.
Разбира се. Отпусна глава назад и се загледа нагоре към небето. Хартвълд. Никога досега не се беше замисляла за това. От безкрайните възможности, преминали през ума й, никога не беше се сещала точно за тази. А сега тя й се стори повече от очевидна.
Потръпна въпреки топлата нощ и, след като закопча жилетката си догоре, се обърна обратно към къщи. Беше забравила за „Барбикън“. Искаше да говори с Джак Кафъри.
28
Вероника седеше до кухненската маса и приготвяше необходимото за партито — с чаша вино край лакътя, тя режеше и стържеше на ренде и увеличаваше купчината от мента и домати върху мраморния плот. Носеше копринена блуза, хваната на шията със златна брошка, пред морскосините си панталони на дребно райе бе преметнала кърпа. Съдът за варене на кускус шумеше тихичко на котлона и покриваше с пара притъмнелия прозорец.
— Точно се готвех да дам името ти за издирване — усмихна се тя. — Очаквах да се върнеш към седем.
Кафъри посегна към полицата над вратата за бутилката „Гленморанджи“. Напълни една чаша, потопи пръста си в нея и го осмука.
— На терасата има две кутии на „Одбинс“, които трябва да се разопаковат. — Избърса ножа в една кърпа. — Би могъл да направиш малко гарам масала за спанака, ако имаш сили, а хаванчето трябва да се измие.
След като остави чашата върху хладилника, той намери тютюна и цигарената хартия в джоба на костюма си.
— Не успях да открия прилични чаши, затова мама ни дава назаем флорентинския си кристал. Ще трябва да внимаваме с тях. Окей? — Младата жена разряза два лимона на половинки, започна да изстисква едната от тях и го погледна през рамо. — Джак?
Кафъри пусна щипка тютюн върху хартията, нави я, залепи цигарата и потърси в джоба си запалката.
— Джак. Чу ли ме?
— Чух те.
Тя остави лимона и опря ръка на облегалката на стола.
— Тогава?
— Тогава какво?
— Мама ни дава назаем своите сладурчета. Любимите си чаши. Представяш ли си? Вярва, че злите ни приятели няма да ги строшат. От нас се очаква да направим метан до пода в знак на благодарност.
— Не и аз.
Изражението й се промени.