Мислеше си за Ребека. За лицето й, когато го погледна от горния край на стълбището. „Той ме плаши. Убиецът.“
Едно стъпало изпука. За момент му се стори, че мобилният телефон звънна. Повдигна глава и напрегнато се ослуша.
Тишина. Отпусна се отново под водата. Ребека. Усещаше познатия копнеж дълбоко в корема си. Щеше ли да постъпи с нея така, както бе постъпил с другите, да я принуди да си свали маската, да отстрани крехкото достойнство и след това да загуби интерес, да я изостави, защото има да мисли за нещо много по-важно?
Надигна се, седна и допи уискито, стана от ваната и се изсуши. Вероника лежеше по гръб в спалнята, абсолютно неподвижна.
— Вероника?
Тя мълчеше, погледът й беше безизразен.
— Вероника? Съжалявам.
Тя мълчеше.
— Размишлявах.
— За какво? — попита глухо тя. — За какво си размишлявал?
— За партито. Ще го направим.
Младата жена въздъхна и се завъртя така, че да се отдалечи от него.
— Благодаря.
— Тази вечер ще спя на дивана.
— Да — промълви тя, отпуснала безсилно ръце върху леглото. — Добре.
29
Стаята на полицейския лекар в полицейския участък в Гринич нямаше прозорци. Единствената украса в нея беше пожълтелият постер против хероина и ламинираното копие на правото на задържания на правен съвет. Върху ниската пластмасова маса бяха пръснати брошури, които никой никога нямаше да прочете: „HIV — изложени ли сте на риск?“, „Кокаин — правно ръководство и група за поддръжка на неговите жертви“, „Помощ за жертвите на престъпление“.
— Навийте си ръкавите.
Лекарят, с чисти до блясък ръце в гумени ръкавици, отвори специално приготвения за целта комплект: спринцовка, шишенца, бурканче за урина, етикети, тампони за вземане на проби. Близнака впери поглед в разбридания конец на третия илик на бялата престилка. Трябваше да признае, че нещата не вървяха на добре.
Когато детектив инспектор Дайъмънд пъхна носа си в отвора на пощенската кутия преди два дни и попита: „Знаеш защо проявяваме интерес, нали?“, Близнака не беше гледал новините. Беше впечатлен достатъчно от активността на полицията, за да предположи, че момичетата са мъртви, и че отговорна за това бе стоката, която им бе продал и която бе взел от Дог. Но когато детектив инспектор Дайъмънд почука втори път на вратата му, нещата се бяха влошили. Близнака беше прочел вестника и знаеше истината. Знаеше, че не става дума за наркотици. Знаеше, че се намираше прекалено близо до неподходящите хора. И сега бе достатъчно уплашен, за да започне да се моли.
Дайъмънд го увери, че не искаха да го арестуват, че задържането му не го задължаваше с нищо, трябваше само да му зададат няколко въпроса, просто за да го елиминират от списъка на заподозрените, а и несъмнено беше чувал за граждански дълг? И така, той облече блузата си с надпис „YSL“ и тръгна, хладен като лед.
В участъка всички изглеждаха спокойни. Предложиха му кафе, цигари, обещаха да му върнат скоро фолксвагена. Някой му показа отново четирите снимки и макар сега да беше ужасен, пак вдигна рамене.
— Не. Никога не съм ги виждал.
И те отвърнаха усмихнато „добре“ и го попитаха дали би дал образци за изследване.
— Просто формалност, за да ви елиминираме, мистър Хенри, и след това сте свободен да си вървите.
Косъм от главата, изтръгнат с пинсета. Косъм от срамната област (по същия начин). Урина: лекарят стоеше до него в тоалетната и наблюдаваше как урината пълни бялата пластмасова чашка. И после, в коридора, на връщане от тоалетната, Дайъмънд постави леко длан върху ръката му, киселият му дъх го лъхна, бледите очи светеха, сякаш не можеше да сдържи възбудата си.
— Изобщо не се отпускай, мръсник такъв. — Прошепна го, за да не го чуе лекарят. — Всички знаем, че лъжеш.
— Навийте си ръкава, ако обичате.
— К’во? — вдигна поглед Близнака.
— Ръкава.
Лекарят разгъна турникета, тръсна го така, че изплющя като камшик, и се приведе, за да го завърже около бицепса на Близнака.
— К’во искате пък сега?
— Не се притеснявайте.
Лекарят опипа една вена на сгъвката на ръката, прокара върху нея памук с антисептичен разтвор и иглата влезе във вената. Близнака трепна.
— Добре бе, човек. Как туй ше докаже, че аз съм сторил оназ работа с момичетата?