Прегърбена стара ямайка дойде с парцал и кофа вода, за да почисти кръвта на Близнака от пода на лекарския кабинет. Старши детектив Мадокс пристигна от Шрайвмур с купчина справки и силно главоболие, за да завари стаята за арестантите в пълен хаос.
— Какво си направил?
— Той започна да буйства.
— Да, както виждам, сме затънали до ушите в лайна. — Постави хладната си длан върху главата. От килията на задържаните се носеха протестните викове на Близнака. — Двайсет и четири часа означава да изтраем до десет утре сутринта. Знаеш ли, Дайъмънд, може да се окажеш в ролята на умника, който, вместо да изпише вежди, извадил око.
Лекарят се появи от кабинета си, размахал снопче формуляри.
— Кой иска формулярите, описващи мострите?
— Да, да, сега ще повикам отговорника по доказателствения материал.
— Мострите се обработват. Докато дойде досието, ще бъдат готови.
— Нека нашият детектив инспектор, стоящ тук, да ги целуне за късмет, преди да ги изпратим. Те са всичко, с което разполага.
Детектив инспектор Даймънд въздъхна при тези думи и завъртя очи към тавана.
На шест мили оттам, в Шрайвмур, Кафъри се възползва от факта, че офисите бяха почти празни, за да си направи цигара и да я запали.
— Тц-тц.
Криотос вдигна очи от монитора си.
— Вярвай ми, имам нужда от нея.
— Вярвам ти. — Тя отпи от кутията си „Д-р Пепър“, облегна се назад на стола си и скръсти ръце. — Е? Каква е последната ти теория?
— Побъркана.
— Побъркана ли?
— Да. — Джак си сложи очилата и застана зад нея, като се загледа през рамото й в екрана, върху който HOLMES движеше мощния си мозък. — Мисля, че съм го срещал. Мисля, че вече е тук някъде. Можеш ли просто… — Посочи колонките с цифри, които пълзяха по екрана като зелени светулки. — Просто да го оставиш да си върви така.
— Разбира се.
Двамата наблюдаваха мълчаливо преминаващите имена, дигиталният им пулс повтаряше последните няколко дни от разследването: имена, произнесени в интервютата, безлики хора, които никога не бяха проследявани, заблуждаващи улики, слепи улички, пъбове в Арчуей, червени спортни коли, Лейси, Норт, Джули Дарлинг, Томас Кук, Уенди…
— Стоп!
Мерилин отпусна пръстите си върху кийборда, като си пое леко дъх.
— Какво? Какво виждаш?
— Тук. — Кафъри се приведе и почука по екрана. — Какво е това до името на Кук? Тази цифра две?
— Означава просто, че е вкаран два пъти в базата данни.
— А този текст?
— Той е от вашите интервюта в „Сейнт Дънстан“.
— И защо е вкаран два пъти?
— Защото… — Тя прегледа имената, прехапала език. — Ето. — Посочи екрана. — Виж. Появи се тази сутрин. Тази буква „Т“.
— Да?
— Означава, че е оставил съобщение по телефона. Всъщност го е оставил на мен; виждаш ли моя номер тук? Номер двайсет и две?
— Говорила си с него?
— Каза, че направил справка и си бил вкъщи и през двете нощи, за които си го питал.
— А, да. Предполагаемата приятелка. Това ме смущава. — Джак почука по зъбите си с черния нокът на палеца. — Каза, че бил далтонист. Каза, че нямало кой да му помага да си избира дрехите.
— И следователно няма приятелка?
— Странно, нали? — Кафъри смачка цигарата, вдигна малко една от щорите и надникна навън. Денят беше слънчев и горещ. — Да. Мисля да отида да се видя с него.
— Тогава трябва да побързаш; той заминава утре за Тайланд.
Джак пусна щората.
— Шегуваш се.
— Не. Казва, че си падал по въздуха на планината Златния триъгълник.
— Обзалагам се, че си пада.
Отиде за сакото и ключовете на колата си и тъкмо се готвеше да излезе от сградата, когато Криотос го извика.
— Джак! — Беше се върнала на стола си и притискаше телефонната слушалка до бузата си. — Пол. По-добре мини през Гринич. Някой искал да говори с теб. Казва, че знаеш за кого става дума — била тя и, цитирам, била „супер парче“.
— О, боже! — Намъкна сакото си. — Ребека.
— Казва, че тамошните любезничели с нея и това я правело нервна.
— Добре. Тръгвам. — Бръкна в джоба за ключовете. — Докато ме няма, ще се свържеш ли с Кук? Не му казвай нищо, само питай къде ще бъде днес.