— Джак, не мога просто да щракна с пръсти и… — Вгледа се в лицето на своя събеседник и поклати глава. — Добре, добре. Ще накарам шефа да се съгласи за четирийсет и осем часа. После ще преразгледаме случая.
— Е, Джак, струва ми се, че вече те познавам достатъчно добре, за да ти дам един съвет. — Ромейн хвана нежно съпруга си под ръка и се усмихна на своя домакин. — Трябва да научиш златното правило. Да не говориш по работа извън работното си място.
— Не сме го правили — рече Мадокс.
— Лъжеш. Виждам го по лицето ти.
— Не й обръщай внимание, Джак. Тя иска да се пенсионирам рано.
— Трябва да разбереш съпруга ми. — Потупа го по гърдите. — Опитва се да ощастливи всички. И това натоварва него самия.
Мадокс пое ръката й и целуна вътрешната страна на китката.
— Вече приключихме, обещавам. Тъкмо гледах децата на Мерилин. Мислех си за Стеф и Лор, когато бяха на същата възраст.
— О, боже! Сантименталности. — Ромейн го целуна и се отдръпна, набърчила нос. — Пфу! Виждам, че ще карам аз. — Затършува в дамската си чанта. — Мислех, че ще работиш тази нощ.
— Ще работя. — Той отвори уста и позволи на съпругата си да впръска в нея малка доза от един зелен освежител. — Изпих само две чаши.
— Аз съм виновен — намеси се Кафъри. — Аз съм главният сервитьор по вината…
Не довърши мисълта си. Лицето на Ромейн се бе променило. Тя допря пръст до устата си.
— Виж — произнесе само с устни тя, без да откъсва поглед от френския прозорец зад гърба му. — Погледни зад теб.
В този момент Джак усети как другите разговори замлъкват — гостите спираха насред изречението си и насочваха погледи към френския прозорец със странни, замръзнали изражения. Приятната му възбуда се изпари моментално.
— Виж — повтори Ромейн, насочила пръст към градината.
Той се обърна бавно; страхуваше се от това, което знаеше, че ще види.
Дийн стоеше на прага с бледо и изопнато лице, шокиран и онемял от привидението, намиращо се само на сантиметри от него. Стоящата до него Вероника се усмихваше слабо, почти като хипнотизирана. Френските прозорци бяха широко отворени и на слабото сияние на електрическото осветление, разсипано от дъждовните струи, хванал в ръцете си някакъв странен, неясен предмет, стоеше Пендерецки, с разчорлени редки коси, флуоресциращи на светлината.
В стаята се възцари абсолютно мълчание. Кафъри се взираше глуповато с натежали клепачи, неспособен да различи какво точно държеше в ръцете си неговият съсед.
Тогава Пендерецки облиза дебелите си устни и се усмихна, като направи само една стъпка напред. Тълпата се раздели, той премигна бавно и с нещо подобно на въздишка пусна от ръцете си костите, които се пръснаха сред краката на присъстващите.
32
Само Логан и Есекс останаха до един сутринта. Мадокс трябваше да бъде в Гринич, а другите гости се разотидоха набързо, хвърляйки смутени погледи към Кафъри, който седеше на стълбите, загледан в дланите си, дишаше дълбоко и с усилие на волята караше сърцето си да продължава да бие.
Вероника, нереално спокойна, опитваше да ги спре да не си ходят.
„Няма причина за вълнение. Не си тръгвайте. Можем да отидем в трапезарията.“
Когато осъзна, че води обречена на провал битка, тя затръшна входната врата и кисело се запъти към кухнята, за да зареди миялната машина. Логан отиде до Шрайвмур, за да вземе чувал за съхранение на доказателствен материал, а Есекс посвети трийсетте минути до неговото връщане на грижи за Джак, изразяващи се в честото раздаване на малки дози „Гленморанджи“.
— Като бебе — измърмори Кафъри, загледан в чашата.
— Като голямо, сополиво, повито в пелени бебе — съгласи се Есекс. — Е? Ще ми кажеш ли?
Джак погледна към вратата на дневната, затворена, така че да не вижда кошмарната купчина кости на пода.
— Мисля, че това може да е брат ми.
Лицето на Есекс посърна.
— Брат ти ли?
— Той тръгна покрай железопътната линия зад къщата. На четиринайсети септември хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година. И никога повече не го видяхме.