И тук, на слабото електрическо осветление, Кафъри изля товара на тази история, разказала спора в дървесната къщичка, от който му беше останал вечно черният нокът на палеца, за това как Юан бе тръгнал и се бе насочил към железопътния прелез… „Наричахме я пътеката на смъртта. Каква ирония.“ За това как майка му бе ридала и викала в задната градина, хапейки ръцете си, докато полицаите претърсваха дома на Пендерецки, само за да се появят след десет часа без нищо, без никакво доказателство, че Юан някога бе стъпвал там. След това подозренията се бяха насочили към собствения му баща, когото отведоха и задържаха два дни… Боже мили, това за малко не сложи край на брака им.
Уискито в бутилката изчезваше постепенно.
— Най-накрая всички се предадоха, отказаха се — предполагам, трябваше да го направят. Но аз не можех. Разбираш ли, знаех, че е скрил тялото на Юан — само докато претърсваха къщата. Може би го беше занесъл на някоя поляна. През годините съм запазил някои нещица, сметки, писма… — Посочи с глава нагоре по стълбите. — Улики, които се опитвам да разнищя и да достигна до някакви доказателства. Но съм убеден в едно. — Изгълта съдържанието на чашата си наведнъж. — Той си го пази. Юан е все още при Пендерецки.
— И ти значи чакаш тук. Да ти върне брата?
Кафъри се бе вторачил в палеца си, премигвайки мъчително.
— Дали не направи точно това тази вечер? Мислиш ли, че там лежи Юан?
Есекс се изправи и трепна, когато кръвта нахлу в краката му.
— Не знам, Джак. Но ще разберем.
Лятната буря се движеше на югоизток из Гринич, сребърният жезъл на предавателя „Кристъл палас“ потрепваше на лунната светлина. Дори къщите, осеяли страната на „Блекхийт“ като че ли бяха наклякали малко по-близо.
Хартвълд седеше тихо пред махагоновата маса в дневната, разгънал пред себе си брой на „Таймс“, с бутилка пастис край лакътя. Слепоочията го боляха от въздушното налягане — колкото и болкоуспокояващи да погълнеше, колкото и кокаин да вземеше, не можеше да се избави от болката. И дланите му. Дланите му бяха студени. Като лед. Четеше за телата, които бяха открили край Милениум дом. Кейли Хач, Петра Спасек, Шелин Кро, Мишел Уилкокс… и още едно момиче, което не можеха да идентифицират, защото беше силно разложено. Той знаеше точно кое беше то — детето от улиците на Глазгоу, чиято смърт беше проспал. Никой не беше съобщил за липсата му.
Внезапно събори с широк жест вестника от масата, отпусна лице върху ръцете си. Седя така няколко секунди, като се поклащаше наляво-надясно и прокарваше пръсти през скалпа си, сякаш можеше да откърти мислите си с нокти. И тогава, треперейки силно, се изправи рязко. Грабна пастиса и се запъти с препъване към зимната градина, отваряйки широко вратите. Бушуващият из градината вятър го удари през лицето и разтресе стъклата, които зазвъняха.
Тоби Хартвълд застана абсолютно неподвижно, обърнал лице към вятъра, заслушан в шумоленето на дългите треви в цветните лехи, напомнящо шума на дъжда. Бурята наближаваше. Всеки момент щеше да връхлети върху му от нощното небе, движейки се по-бързо от комета, избрала за мишена центъра на гърдите му.
33
Там, където „Крумс хил“ извива надолу към стария манастир на урсулинките, боклукчийският камион на Екологичната служба към Гриничкия съвет бе спрян насред улицата от бял ван без регистрация. Минути по-късно камионът продължи нагоре по хълма и спря, както обикновено, пред къщата на Хартвълд. Ванът обърна и направи широка дъга през „Блекхийт“, докато стигна до горния завой на „Крумс хил“, също така скрит от къщата, точно навреме, за да срещне камиона втори път. Шофьорът пое два пълни чувала за боклук от работниците, предаде ги внимателно на един колега отзад във вана и затръшна вратите. После се настани отново на мястото на шофьора и намести страничното огледало така, че да вижда една сива „Сиера“, която паркираше под дъба по-долу на хълма, от чиито клони се стичаха дъждовни капки. Шофьорът на вана не се обърна. С почти незабележимо движение изпъна палеца си и го задържа до огледалото.
Изчака двамата мъже в сиерата да кимнат в отговор, после включи двигателя и потегли нагоре по хълма.
Зад високите стени на своята градина, Хартвълд не видя нищо от това. Беше се подпрял на една каменна пейка и премигваше на утринното слънце с налетите си с кръв очи. До него, в леха с виолетки и маргаритки, се търкаляше празна бутилка от пастис и купчинка угарки. Беше прекарал тук цялата нощ, заслушан в гонитбата на вятъра с алармите нагоре-надолу из Гринич, абсолютно неподвижно, докато облаците се уголемяваха и разпадаха, пускайки дъжда си върху лицето му, превръщайки лабиринта от пътеки в канали на бурни поточета. Светкавиците осветяваха в синьо белия като кост шпил на църквата, а до сутринта плодните дръвчета изгубиха част от своите клони, поляните се превърнаха в блата, а прелестните перуники край западната стена лежаха изтощени, вбити в земята. Вратите на зимната градина стояха отворени до сутринта, а страници от броя на „Таймс“, който вятърът бе вдигнал от пода на дневната, се въргаляха из зимната градина и на верандата. Лицето на Кейли Хач висеше сред клоните на ливанския кедър.