Сега, когато сенките в градината избледняха и новото слънце изсуши намокрените от дъжда паяжини сред клоните на брезите, Хартвълд се размърда.
В сиерата Бетс се обърна и погледна към Логан. Някъде в алеята край къщата на Хартвълд запали автомобил. Миг по-късно вратите на гаража се отвориха и една зелена кола — красив, класически автомобил — тръгна по алеята. Оттам зави наляво по „Крумс хил“.
Устата на Бетс потрепна леко, когато посегна към таблото на колата.
Пет мили по-нататък, в управлението в Шрайвмур, телефонът на Кафъри звънна.
— Детектив инспектор Кафъри? Обажда се Джейн Еймдюр. При мен пристигнаха две черни торби за боклукчийски кофи с вашите мостри. Мога да ги сравня с мострите, постъпили от аутопсиите, и ще имам резултати по-късно днес. — Тя се изкашля. — И, ъъъ, тази сутрин при мен пристигна още нещо, от детектив сержант Есекс.
— Да — потвърди някак вяло Джак. Чувстваше се изтощен. — Това е нещо лично. От мен. Все още не разглеждаме случая. Поне официално.
— Знам, детектив сержант Есекс ме запозна с подробностите. Бих могла да изследвам материала под прикритието на операция „Уолуърт“.
— Много мило от твоя страна.
— Аз, ъъъ, чух историята.
— Има ли нещо, което можеш да ми кажеш?
— Само от разглеждането им, не кой знае какво — те са стари и доста изпочупени. Ако се окаже, че са човешки, ще тестват митохондриалното им ДНК, така че трябва да знам дали майка ти е още жива. Ало?
— Да.
— Попитах дали майка ти е още жива, или някой от нейните роднини?
— Да, жива е… мислиш ли, че са човешки?
— Ще мога да ти отговоря със сигурност по-късно днес, може би утре.
— Благодаря, д-р Еймдюр. Много благодаря.
Остави слушалката, облегна се назад и остана загледан през прозореца няколко минути. Чувстваше тъпа, отровна болка между очите си. Беше си легнал в четири сутринта. След връщането на Бетс бяха работили около час: докато Вероника увиваше чашите на майка си и ги подреждаше в кутията, Есекс работеше в дневната, като поставяше костите в торба, изключително внимателно, сякаш държеше в ръцете си емоциите на Кафъри. Към десет сутринта, точно със започването на удължения период на задържането на Близнака, всички в Шрайвмур знаеха за Юан и Пендерецки и разбираха Кафъри малко по-добре. Колежките му го гледаха с нещо ново в очите, нещо, което според него напомняше, кой знае защо, страх. Ако оставеше нещата така, щеше да се почувства напълно сломен, докато получи доклада на Еймдюр.
— Имаш ли минутка? — На прага беше застанал Мадокс. — Един човек иска да те види.
— Да. Продължавай.
— Искате ли да бъдете сами? — обърна се Мадокс към фигурата в коридора. — В такъв случай мога да се разкарам.
— Вие също можете да присъствате. — Норт, собственикът на склада за строителни материали, пристъпи в стаята. Беше с костюм, бяло поло, лъснати обувки, тежка златна верижка върху полото и се потеше обилно поради горещината. Седна на стола, който му предложи Мадокс, а погледът му се движеше неспокойно. — Чувствам се в законното си право да дойда.
Джак и Мадокс седяха, подпрели лакти на поставените едно срещу друго бюра и сплели пръстите на ръцете си. Мадокс наклони глава на една страна.
— Доколкото разбирам, искате да говорим.
— Струва ми се, че трябва да го направя. — Хвана гънката на ръба на панталона си и я разтърси леко, като наблюдаваше как се заглажда. — Това не ми дава мира през последните няколко дни, а съпругата ми… е, тя е в ужасно настроение, не ме пуска да престъпя прага, докато не направя каквото трябва и не дойда тук.
— Какво имате предвид?
— Онова момче в Гринич…