— Как разбрахте за него?
— Истината ли?
— Да. Ако желаете.
— Имам приятелче в този отдел.
Кафъри и Мадокс се спогледаха.
— Момчето е чернокожо, нали?
— Това важно ли е?
— В известен смисъл. — Норт се загледа в гънката на панталона и Кафъри долови усилията му да стои на едно място. — Може да съм казал на някой нещо… е, в смисъл — неправилно.
— Когато ви разпитваха ли?
— Не. По-късно. В пъба. — Лицето му увисна. — Мел Дайъмънд, инспектор Дайъмънд…
Мадокс въздъхна.
— Да. Какво за него?
— Той е старо приятелче. Двамата сме отколешни поддръжници на „Чарлтън“. — Норт прехапа устна. — Вижте, дъщеря ми живее в Източен Гринич, близо до склада. Има проблеми със съседите си. Нигерийци. Шум, миризми, те са невежи животни, в жилището им има плъхове, които влизат през дупките в стените, изпод дъските на пода и се качват чак до стаята на бебето. — Направи пауза. — Не че имам нещо против тях, но те карат лъскавите си коли, един господ само знае как купени, защото никой от тях не работи, а дъщеря ми се чуди как да свърже двата края и не може да си намери работа, съответстваща на квалификацията й, защото всеки пост се дава на някой чернокож.
— Накъде биете, мистър Норт?
— Излъгах.
— Излъгахте ли?
— Не можете ли да ми влезете в положението? И вие щяхте да постъпите така, ако дъщеря ви живееше там, където живее моята. Това ви го гарантирам.
— Като казвате, че сте излъгали…?
— Добре, добре. Казах на Мел Дайъмънд, че съм видял някакъв чернокож в червена спортна кола да се навърта край оградата на строежа. Мислех си, че ако успея да разтърся малко онези момчета… но вие отидохте и арестувахте друг.
— Много свидетели потвърдиха, че са видели същото.
Норт въртеше венчалната халка на дебелия си пръст.
— Е, не знам за тях, но истината е, че не съм виждал никой да седи отвън. Това е. Посрамих се здраво. Надявам се, че сте щастливи.
— Мистър Норт. — Мадокс се изправи и протегна ръка. Телефонът на бюрото му звънна. — Ценим вашата честност. А сега, ако обичате, ни извинете.
Щом Норт излезе, вдигна телефона.
Беше Бетс, обаждаше се, за да уведоми Джак, че Хартвълд е напуснал „Крумс хил“.
В кобрата миришеше на кожа и, съвсем леко, на горещ асфалт, тъй като климатикът смучеше въздух отвън. Спря на светофара, където „Тули стрийт“ се устремяваше надолу, за да се срещне с Лондонския мост. Беше слънчев син ден. Новите сгради покрай Темза изглеждаха като направени от захар на блясъка на слънцето.
Той гледаше безчувствено всичко това от херметичния си мехур. Не беше забелязал сивата „Сиера“ пет коли по-назад, нито непомръдващите зад слънчевите си очила двама мъже. Беше много слаб — трябва да бе свалил седем килограма от Коледа насам — но сега се потеше като някой дебелак, въпреки климатика, и отпред ризата му беше вече мокра.
Светофарът се смени, но колата отпред не тръгна. Хартвълд почти не забеляза това. Дългите му длани, поставени върху волана, изглеждаха така, сякаш опитваха да се свият. Той си мислеше, дори се надяваше, че тялото му се предава.
Обичайната тълпа пресичаше улицата — мъже в тъмни костюми, жени с обувки с високи токчета и светли чорапогащи, понякога притичваше човек с бяла престилка от „Гай“. Вляво от Хартвълд, небостъргачът на болницата „Гай“, покрит със сателитни чинии, като че ли го шпионираше сред множеството от автомобили. Той потрепери. Трябваше да намери място, където да паркира, и да измине пеша няколкото метра до Йоркската клиника: струваше му се по-лесно да влачи на буксир Земята през галактиката върху раменете си.
Планът му беше неопределен и отчаян. След като дни наред бе желал сърцето му да се пръсне спонтанно, за да не му се налага да взема решението, сега знаеше, че се налага да се хвърли в краката на психиатричната общност. Да го направи в Йоркската клиника, в своята алма-матер, където бе посято семето, изглеждаше както символично, така и редно. Катарзисно, ако можеше да става дума за катарзис във всичко това.
Но докато си представяше как отвързва товара и го оставя на пода на някое дискретно осветено помещение, в очите му бликнаха сълзи. Дори един професионалист не можеше да му прости това, което бе извършил. Дори професионалистът се отвращава от вонята на лайна. Беше в капан. Нямаше към кого да се обърне.
Стоеше така, стиснал волана. Светлината на светофара се смени веднъж. Два пъти. Колите не помръдваха. Хартвълд се приведе леко на една страна и от ослепителното отражение на слънцето в нечий метален бадж си даде сметка, че само два автомобила го деляха от запречилата пътя полиция.