Съвсем тихичко, съвсем дискретно, той заплака.
Дайъмънд настигна Норт извън сградата.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш тук?
Норт кръстоса длани на корема си и продължи да върви.
— Питах, какво, по дяволите, правиш тук?
— Трябваше да кажа истината.
— Какво им каза?
— Че никога не съм виждал никой край двора на склада.
— По дяволите!
— Съжалявам, приятел.
— „Съжалявам“ е крайно недостатъчно. Аз взех тази информация и я отнесох. Съставих много добър казус от онова, което ми каза ти.
Норт спря, слънцето блестеше по златото около врата му. Той погледна към Дайъмънд.
— Не, ти знаеше, че лъжа.
— Глупости.
— Разбира се, че знаеше. Беше толкова щастлив, когато казах, че съм видял наоколо да се навърта някакъв черньо.
Дайъмънд пъхна ръце в джобовете си и поклати глава.
— Моите спомени са по-различни, приятелче. Моите спомени са по-различни.
Полицай Смолбрайт от полицейския участък на „Вайн стрийт“ беше в чудесно настроение. Изглеждаше добре и беше влюбен. Беше хубав ясен ден и сержантът им беше позволил да бъдат по къси ръкави под флуоресцентното униформено облекло. Десетимата стояха на Лондонския мост с развети от топлия бриз бели ризи. „Хубаво е да си жив“ — помисли си той и се наведе, за да погледне през прозореца до шофьорското място на зелената „Кобра“.
— Добро утро, сър. — Мъртвешкото изражение на лицето на шофьора не успя да изтрие усмивката на Смолбрайт. Той почука учтиво по стъклото. — Бихте ли могли… — Стъклото заслиза надолу, а полъхът на застоял студен въздух и жълтото лице го накараха да спре. Той прехапа устна. — Съжалявам, че ви спирам, сър, но правим проверка на автомобилите. Напълно рутинно, просто оглеждаме нещата, окей?
Приел мълчанието за съгласие, той тръгна към задницата на кобрата, но хвърли смутено поглед назад. Странно, но шофьорът имаше вид на плачещ човек.
Мадокс опря чело в предното стъкло и въздъхна.
— Питам се какво съм направил, за да заслужа това. Моите топки ще отидат на дъската на касапина заради това. Не тези на Дайъмънд.
— Смяташ, че е измислил интервютата със съседите?
— Ти какво мислиш?
— Мисля, че би трябвало да хвърлим един поглед. Ако Близнака е гнил зад решетките цялото това време въз основа на фалшиви показания…
— Не го казвай, Джак. Просто не го казвай.
Хартвълд стоеше неподвижен като скала, докато полицаят правеше проверка на кобрата, прокарваше пръсти по бронята на колата, около задните фарове. Потенето вече бе спряло. Яркият блясък на слънчевата светлина във водата се отразяваше в стъклените сгради. На север от реката се виждаше тънка върволица от облачета, издигаща се като спирала нагоре в небето над синкавия купол на катедралата „Сейнт Пол“, сякаш дух напускаше тяло. Парата щеше да се преобразува в някой друг слой на атмосферата, да се смеси с друга пара, да кристализира, да се втечни и един ден да падне отново на земята. По-чиста. Прозрачна като диамант.
— Кой е сто и шейсет?
Кафъри викаше над главите на операторите и полицаите, струпани в стаята. Беше по риза, поставил едната си ръка на бюрото, загледан в монитора. Осветеният курсор в горния край на екрана подчертаваше съобщението.
Забранен достъп до порт 160.
Някой друг в стаята беше отворил файла и това го правеше недостъпен.
— Попитах кой е сто и шейсет?
Над купчините сини служебни листи и жълтеникавобежови справки към него се насочиха десетина чифта немигащи очи. Само един човек, който се намираше в ъгъла на помещението, не вдигна поглед. Главата на Дайъмънд блестеше, наклонена към монитора, на който бе залепена синя лента с номер 160.
Кафъри и Мадокс прекосиха стаята.
— Какво, по дяволите, правиш?
Дайъмънд вдигна кротките си сини очи.
— Просто вкарвах някои данни.
— Това е работа на Мерилин.
— Ууупс! — отвърна простичко той и побутна встрани клавиатурата. — Съжалявам. Надявам се, че не съм объркал нещо.