Близнака се взираше в една черна резка на стената на килията, като се питаше дали това беше същото, за което си мислеше. „Не ги ли чистят тези проклети места?“ Вратата се отвори и влезе отговарящият за задържаните сержант, който носеше в найлонов плик дрехите на Близнака. Маратонките му бяха закачени най-отгоре, като два хляба — чисти, нови и пресни, току-що извадени от фурната.
— Мистър Хенри?
— К’во има?
— Прибирате се вкъщи.
Близнака завъртя подозрително очи.
— Така ли?
— Да. — Полицаят постави дрехите на койката до него, изправи гръб и го изгледа с отегчение. — Така.
Кафъри говореше по телефона с Фиона Куин, когато Есекс и Логан почукаха на вратата. Изражението на Есекс беше мрачно.
— Отиваме в дома на Хартвълд.
Държеше познатата жълта торба за боклук.
— Тръгвам две минути след вас. С Куин ще се видим направо там.
— Джак.
— Какво има?
Есекс се приведе, за да не го чуе Логан.
— Д-р Еймдюр опитва да се свърже с теб от лабораторията.
— Да? — Кафъри се изправи и затисна слушалката с длан. — Има ли да ми казва нещо?
Есекс направи пауза.
— Има.
— Е, и?
— Казва, че костите са животински. Свински. Съжалява.
Джак се отпусна обратно на стола си.
— Добре ли си?
— Да. Не съм изненадан.
— Вероятно могат да осъдят Пендерецки за нарушаване на обществения ред. Да му направят строго предупреждение. Имаш колкото щеш свидетели.
— Не. — Кафъри се почувства уморен. Уморен от всичко, което му струваше Юан. — Благодаря. Но няма да подам жалба в съда. Това няма да бъде последният път.
35
Вратите към зимната градина зееха отворени. Кафъри залепи разрешителното за обиск и графиците на стъклото на един прозорец и отстъпи назад, за да направи път на Логан и на детектив сержант Куин, приличащи на призраци в бялото си облекло, да влязат. Те с Есекс останаха отвън, разтъпкваха се по покритите с чакъл алеи, наведоха се да огледат купчините от прогизналите от дъжда угарки в лехата с маргаритки.
През този ден, който принадлежеше не толкова на ранното, колкото на късното лято, когато започва есента, вятърът беше силен, слънчевите лъчи си играеха, провирайки се между листата на високите дървета, японските кленове и едно издигащо се високо гинко билоба, и изпълваха градината с искряща зелено-жълта светлина. Напомняше много септемврийския ден, през който Юан се бе запътил към железопътната линия. Кости върху анонимна полица в научната криминална лаборатория. Свински кости. Пендерецки продължаваше да раздухва огъня.
— Сър?
Детектив сержант Куин стоеше на входа на облицования с черни и бели плочки коридор, подпряла скритата си в гумена ръкавица длан върху тежката дъбова врата.
— Заключено — обяви тя, когато Джак се приближи. — Не мога да открия ключовете никъде.
— Е? Какво мислиш?
— Не мога да кажа, че очаквам с нетърпение това, което предстои. — Отметна глава назад и подуши въздуха: — Искам да кажа, можеш ли да…?
— Да. — Кафъри кимна. — Да. Мога да усетя миризмата от градината.
Есекс намери някакво длето в гаража и след като Куин взе отпечатъци от едно прозорче на първия етаж, откърти внимателно маджуна и извади стъклото. Миризмата, която излезе оттам, ги накара да направят неволно крачка назад.
Куин измъкна веднага маска за лице от чантата си и се усмихна.
— Вие оставате тук и слагате торбички върху обувките си.
Тя и Логан действаха бавно, като спряха, за да осветят с фенерче завесите догоре и разстоянието под прозореца.
— Силна миризма се носи оттук, Джак — потвърди Логан.
— Не е нужно да го казваш.
— Подай ми няколко от плочките за стъпване от моята торба.
Кафъри им подаде наръч жълти, съвсем леки блокчета и Куин и Логан изчезнаха зад завесите. На Есекс и Кафъри не им оставаше друго, освен да намъкнат торбички върху обувките си и да застанат под сянката на ливанския кедър, като си подсвиркват и подрънкват монетите в джобовете си.