Тя остави четката, избърса ръце в малко парче плат и, сякаш през цялото време беше знаела за присъствието му, се извъртя лекичко, като закри със слабата си кафява длан очите си от слязлото ниско слънце.
— Здравей. — Беше без грим и той съзря началото на усмивка в дясното ъгълче на устата й. — Здравей, Джак.
— Знаеш името ми?
— Да. — Тя сведе поглед, а косата падна така, че закри изражението й. — Виж, нося бургундско. — Отвори някаква раничка и извади от нея бутилка и тирбушон. — И това. Цяла торба пресни нектарини. Надявам се, че не си се готвел да ходим в „Макдоналдс“.
— Това означава, че ще изпием заедно по чаша.
— Е, и?
Кафъри сви рамене, свали сакото си, седна на тревата и пое бутилката от ръката й.
— Не съм аз притесненият.
— Във всеки случай, ти пожела да ме видиш.
— Така е.
— И защо? Какво искаш?
„Истината ли? Бих искал да…“
Спря се. Започна да сваля станиола от гърлото на бутилката.
— Хванахме го. Действително беше Тоби Хартвълд. Пуснахме новината за пресата преди един час.
— О! — Ребека пусна раничката и го погледна. — Тоби.
— И още нещо.
— Какво?
— Той е мъртъв. Ще го видиш по телевизията, но исках да разбереш още сега. Скочи от Лондонския мост тази сутрин в десет.
— Ясно. — Младата жена остави бавно четката си и се загледа към проснатия пред тях Лондон. Нагоре по течението Лондонският мост бе подпрял лакти сред синкавата мараня, а надолу, проблясвайки в близост до нашарения от смога хоризонт, Милениум дом се издигаше като оглозгана кост на синия небесен фон. Някъде там дворът на строежа… — Значи историята приключи.
— Така смятам.
Ребека мълча дълго. Най-сетне, сякаш решила да се отърси от цялата тази тъжна история, тя извади две чаши от раничката и ги постави до него на тревата. Погледна го и се усмихна.
— Ние имаме нещо общо. Ти и аз.
— Добре. — Джак се зае с тирбушона. — Какво?
— Ноктите. — Погледна дланите си. — Откакто започна това, не мога да се докосна до нищо без някой нокът да ми се счупи. Като че ли стресът излиза оттам. — Направи пауза. — Какво е твоето извинение?
Кафъри се усмихна и повдигна палеца с насинения нокът.
— Това ли?
— Да?
— О… наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се.
— Ами, имахме дървесна къщичка. Това е първото.
— Дървесна къщичка ли?
— От нея вече не е останало почти нищо. Може би някой ден ще ти покажа къде беше.
— Ще ми бъде приятно.
— Брат ми, Юан, ме блъсна. Аз бях на осем години. Черният нокът трябваше да израсте, но не стана. Докторите са шашнати. Аз съм медицинско чудо.
— Надявам се, че си го убил за това.
— Кого?
— Брат ти.
— Не… аз… — Направи пауза. — Не. Простих му. Струва ми се.
Потъна в мълчание и Ребека се намръщи.
— Какво казах?
— Нищо, нищо.
Извади тапата на бутилката и наля вино в чашата й.
— Съжалявам, нямах предвид… понякога съм нетактична.
— Недей! — Джак вдигна разперената си длан. — Наистина, Ребека, недей. Просто не се притеснявай.
Двамата се гледаха, Ребека озадачена, Кафъри с окачена на лицето уверена, фалшива усмивка. Мобилният телефон в джоба на сакото му избра тази смутена пауза в разговора им, за да издаде остър звън и да накара и двамата да подскочат.
— Боже! — Той остави бутилката, пресегна се, хвана ръкава на сакото между показалеца и средния пръст и го издърпа по тревата. — Виж как избра момента. Извинявай.
— Не се извинявай.
Тя се отпусна на хълбок, отчасти благодарна за прекъсването. Джак вдигна телефона.
— Направих го.
Гласът й звучеше съвсем слабо.
— Вероника?
— Аз го направих.
Кафъри погледна към Ребека и се обърна настрани, като закри с длан долната част на мобилния си телефон.
— Аз го направих. Най-накрая го направих.
— Не говори с гатанки.
Не получи отговор.
— Вероника?
— Копеле такова. — Пое си дъх, сякаш плачеше. — Ти го заслужаваше.
— Виж…
Но тя затвори.
Младият мъж въздъхна, постави телефона между краката си и погледна към Ребека. Тя рисуваше линии по тревата с дръжката на една четка, без да вдигне очи.