— Кой беше? — попита най-сетне тя.
— Една жена.
— О! Вероника? Така ли се казва?
— Да.
— Какво искаше?
— Внимание.
— Е… — Отпусна брадичка върху дланта си и го погледна. — Смяташ ли да й го отделиш?
— Не.
Ребека кимна.
— Разбирам.
„Тя не ти вярва, Джак.“
Той затършува из джобовете си за цигара и внезапно откъм обсерваторията излетя цвъртящ рояк скорци. Кафъри спря и се загледа в тях, необяснимо шокиран.
— Птици.
Младата жена наклони назад глава, за да ги погледне, и светлината на залязващото слънце се плъзна по лицето й.
— А. — Усмихна се. — „Ти не си родена за смърт, безсмъртна Птицо! Нито една от гладните генерации не успя да те стъпче.“ — Скорците се завъртяха във въздуха, спряха за миг, през който техните наблюдатели затаиха дъх, изпълниха небето с криле. Ребека повдигна рамене. — Ох!
Птиците се завъртяха отново и се отдалечиха така внезапно, както се бяха появили, загубиха се някъде зад хълма. Едно перо се залюля във въздуха и бавно се приземи в краката на Джак.
— Помислих, че ще ни атакуват! — разсмя се Ребека, като оправи коси и се кискаше на нервността си. Тогава видя лицето му и спря. — Какво има?
— Не знам. — Поклати глава. Беше видял птиците отблизо, беше зърнал пъстрите им ириси и от това вътрешностите му се бяха свили. Сети се за Вероника, за купчината кости, за напрегнатата й, нездрава усмивка, когато Пендерецки се появи в стаята, сякаш го беше планирала. Изведнъж Джак смачка цигарата и се изправи. — По-добре да вървя.
— Значи все пак смяташ да й отделиш внимание.
— Да. — Свали навитите си ръкави. — Така ми се струва.
Червената „Тигра“ на Вероника беше паркирана пред къщата. Не й липсваше самодоволство. Сякаш имаше право да бъде тук. Вече се беше стъмнило и над покривите, от другата страна на железопътната линия, се издигаше тънка струйка дим. Къщата беше тъмна. Кафъри влезе вътре предпазливо, готов за най-лошото.
— Вероника? — Стоеше на рогозката пред прага, нервен в собствения си дом. — Вероника?
Тишина. Включи осветлението в коридора и остана неподвижен известно време, премигвайки. Всичко беше така, както го беше оставил: килимът в коридора не беше съвсем чист, торбата с дрехите от химическо чистене стоеше край перваза, където я беше забравил тази сутрин. През отворената врата на кухнята различаваше очертанията на сутрешната си чаша кафе върху масата. Затвори входната врата, окачи сакото и влезе в кухнята.
— Вероника?
Вътре беше задушно. Едно от растенията й на перваза беше разцъфтяло през деня в мръсночервен цвят. Стори му се, че то изсмукваше кислорода от къщата с дебелите си месести листа. Побърза да отвори прозореца, за да пусне вътре задимения нощен въздух, и отпи голяма глътка направо от бутилката „Гленморанджи“ за „добре дошъл“.
Дневната не беше пипната. Безценните чаши на Вероника все още очакваха да бъдат взети. Джак отвори френския прозорец и се върна в коридора. Първото доказателство за присъствието й откри в трапезарията. Тя беше почистена до блясък, почти вманиачено, въздухът бе натежал от миризмата на препарат за почистване на мебели с аромат на лавандула.
Стоя дълго на прага, преди да забележи закрепената на полицата над камината картичка с черни краища, от тези, които се използват от погребалните бюра. Посланието беше съвсем простичко.
Майната ти, Джак.
— Благодаря ти, Вероника.
Пъхна картичката в джоба си, отвори панорамните прозорци и отново се върна в коридора. Единствените звуци идваха от тиктакането на стария стенен часовник и ленивото механично жужене на някаква умираща муха. Тогава значи, горе. Тя трябваше да е на горния етаж.
— Тук съм, Вероника. — Спря на половината път до стълбищната площадка и вдигна очи към затворената врата на спалнята. — Вероника.
Мълчание. Кафъри изкачи последните няколко стъпала и направи пауза, поставил длан върху дръжката на вратата.
Внезапно се почувства неизразимо уморен. Ако се беше предозирала и лежеше в леглото му, щеше да прекара още една безсънна нощ. „Бърза помощ“. Промивки на стомаха. Преглед от психиатър. Гранитносивото й семейство щеше да стои безмълвно, давайки му да разбере, без да произнесе нито дума, че за случилото се е отговорен той.