— Божичко! — Тя отскубна ръката си от хватката му и отстъпи крачка назад, масажирайки лакътя си, разчорлена, с широко отворени очи. В бялата част на лявата й очна ябълка се бе спукало капилярче, но лицето й беше сухо. Кафъри видя, че я беше изплашил. — Не ме докосвай повече, окей? Недей…
— Просто млъкни и ме чуй.
— Моля те! Татко ще се отнесе много сериозно към случая, ако се приближиш към мен.
— Казах млъквай, по дяволите, и ме чуй! — Приближи лицето си до нейното. — А сега, ще ти го кажа само веднъж: ако някога се доближиш отново до мен, ще те убия. Говоря сериозно. Ще те убия, без да ми мигне окото. Ясно ли е?
— Джак… моля…
Кафъри я разтърси силно.
— Попитах ясно ли е?
— Да, да! — Внезапно Вероника се разрида. — А сега си м-махни ръцете от мен, окей? Просто си махни проклетите ръце от мен.
— Вън от къщата ми. — Пусна я. Присви уста с отвращение и отвори със замах входната врата. — Върви. Махай се от къщата ми веднага.
— Добре, добре. — Младата жена заслиза припряно по стъпалата, като си мърмореше нещо под носа. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че не я следва. — Тръгвам си, окей?
Кафъри влезе в дневната, взе кутията с чашите и я изнесе навън. Вероника стоеше на градинската алея, като набираше с треперещи ръце някакъв номер на мобилния си телефон. Когато вратата се отвори, отстъпи, обзета за момент от страх. После видя какво носи и изражението й се промени.
— О, не — извика тя. — Струват цяло състояние.
Но той я подмина, излезе на улицата и запрати кутията във въздуха. Тя се завъртя грациозно, сипейки чаши от оловен кристал и зелена хартия за увиване, удари се веднъж, отскачайки, в капака на тиграта, разцепи предното стъкло и се сгромоляса с трясък насред улицата.
— Говоря сериозно, Вероника — прошепна Джак в ухото й, преди да я подмине на връщане към дома си. — Ще те убия.
Тръшна входната врата, пусна резето и отиде в кухнята за бутилката „Гленморанджи“.
37
Будилникът звънна в седем часа. Той остана да лежи на една страна, загледан в сенките на листата по стените. След цяла вечност се завъртя по гръб, закри очи и започна да диша.
Прекадено далеч. Този път бяха стигнали прекалено далеч.
През годините беше имало и други като Вероника. Някои връзки се бяха разпадали след няколко месеца. Но дори там, където бе имало горчивина, отмъщението никога не беше толкова ожесточено. Никога досега не го беше ранявало.
„Трябва ли да научиш нещо от случилото се? Дали това не е «жизнен урок»?“
Кафъри притискаше слепоочията си и мислеше за Ребека, как беше прибрала кестенявите коси от очите си. Питаше се дали щеше да провали и това, колко време щеше да му бъде необходимо, за да доведе нещата до провал. Може би шест месеца. Или година, ако положи известни усилия. И тогава щеше да се озове отново в това положение. Сам. Без деца. Сети се за родителите си, изпълнени с оптимизъм, окрилени от надежди: как наблюдаваха живота на двамата си сина, точно тук, в тази осветена от лятното слънце стая.
— Джак, Джак — измърмори той. — Вземи се в ръце. — Надигна се на лакът, премигвайки срещу новата светлина на деня, и придърпа телефона върху леглото. Гласът на Ребека беше сънен. — Събудих ли те?
— Да.
— Обажда се детект… Ребека, аз съм, Джак.
— Знам.
Безизразна интонация.
— Съжалявам за снощи.
— Няма проблем.
— Питах се…
— Да?
— Може би тази вечер. Да отидем да пийнем нещо. Или да хапнем.
— Не. — Направи пауза. — Не. Не мисля.
„Това да ти е за урок, Джак“ — помисли си той и стана от леглото.
Мадокс, със свежо лице и в риза с къси ръкави, го посрещна в коридора на Шрайвмур с чаша кафе в ръка.
— Джак. Какво има? Да не би пак онзи перверзен тип?
— Няма нищо.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря.
— Как беше уличното движение?
— Не беше зле. Защо?
Мадокс извади от джоба си ключовете на служебната кола и ги размаха.
— Защото се обръщаш и се връщаш.
— Какво се е случило?
— Мисля, че намерихме Пийс Джаксън. Някаква жена я открила преди петнайсет минути в една от големите кофи за боклук на колелца.