Но увереният й ум на оцеляващ започваше да отслабва. Като въртеше глава нагоре и надолу, успя да види, пръснати по пода, на около петдесетина сантиметра от нея, седем-осем книги. Някои бяха отворени, други — затворени, заглавията им бяха гравирани със златни букви.
„Апълтън и Ландж. — Присви очи. — «Преглед на технологията на хирургическия оглед» от Апълтън и Ландж.“ До тази книга лежаха „Атлас на лицево-черепната пластична хирургия“, „Хирургическо облекчаване на неподдаващ се на ресекция карцином“, „Стереостатична биопсия на гърдата“.
Страхът пусна нови дълбоки корени в гърдите й.
Тя отпусна глава и зарида.
Кришнамурти вече беше приключил с около три четвърти от аутопсията. Събра грижливо течностите от телесните кухини на Пийс в мензура, поставена върху маса за дисекция над краката й.
— Така, екип. — Той изправи гръбнак и огледа помещението. — Какво ще кажете да позамаем днес малко главата на Вирхов. Клещи, Пола. — Асистентката постави в ръката му форцепс. Той повдигна внимателно подгизналия малък обект от гръдната кухина на Джаксън и го пусна върху блюдото на везните. Пола записа теглото му. Птицата не изненада никого. Случаят Хартвълд бе получил известност — всички знаеха какво да очакват.
— Добре. Сега… — Кришнамурти се взря в гръдната кухина. — Да, авулсия на значителна част в гръдния щит — същото, каквото видяхме и при другите. Някой е чел кодекса на Рийд за правенето на авулсия, за бога.
— Авулсия — обади се отгоре Джак. — Какво е авулсия?
— Откъсване на тъкан от костта или на част от съединителната тъкан. — Кришнамурти вдигна маската пред лицето си и го погледна. — И, мистър Кафъри.
— Да?
— Д-р Джейн Еймдюр ми каза, че тази жертва била намерена на различно място от останалите.
— Точно така.
— И никога не е била закарвана на онзи строеж?
— Не. Той се пази денонощно вече две седмици. Защо?
— В косите на покойната има прах от цимент… и по лицето й, също като другите. При другите, струва ми се предположихме, че е от оградения терен на строежа.
Джак се намръщи.
— Добре.
Допря пръсти до слепоочията си.
„Апартаментът на «Хейлсоуън роуд».“
Вдигна очи.
— Днес следобед главният детектив издаде заповед за претърсване на друго жилище.
„Мили боже, какво ли ще открият там?“
Сюзан го чу да влиза в стаята и незабавно притихна. Лежеше абсолютно неподвижно. Приготвяше се. Чу го да прекосява стаята към отсрещната страна и да почуква по стената.
„Говори с него. По този начин можеш да се измъкнеш от тази ситуация. Говори… накарай го да започне да мисли за теб като за човешко същество. Той иска да те превърне в неодушевен обект. Не му го позволявай.“
Бавно, нащрек с всеки мускул на тялото си, готова да заговори, готова да се бори за живота си, тя се осмели да вдигне очи.
Той дори не гледаше към нея.
Стоеше на около метър, странично. Носеше светлосини болнични дрехи и хирургическа маска, а косата му беше скрита под карирана шапка, от типа, който използват в хирургическите зали. В краката му лежеше червена пластмасова кутия за инструменти. Беше нисък, топчест. Но знаеше колко е ловък, след като снощи почти беше прескочил седалката на колата. И беше силен. По-силен, отколкото би предположила.
Той се взираше напрегнато в снимката, изобразяваща женско лице, като потупваше с пръст по нея. Тя имаше дребно, гладко лице на кукла. Бяло-руса коса. Беше силно гримирана. Сини сенки за очи и почти виолетово червило. Той притисна длани върху снимката, покривайки чертите на лицето й, големите му палци закриваха устата, сякаш опитваше да ги прокара между зъбите й, покрай езика, покрай сливиците.
И тогава внезапно се обърна.
— Е?
Сюзан трепна. „Знаел е, че го гледам. Дори без да погледне към мен, той знаеше, че го наблюдавам.“
— Е?
Мъжът пристъпи към нея. Очите му над маската бяха кръгли, неспокойни.
— Казвам се Сюзан. — Говореше бързо, не заекваше. „Не му показвай, че те е страх.“ — Баща ми е съдия. Има голяма власт.
— Съдия! — Гласът прозвуча леко развеселено. — Да не би това да трябва да ме притесни?
— Не… аз… о, боже, какво искаш от мен?
— Ти какво мислиш? Какво мислиш, че искам?