„Моли се само да те изнасили, Сюзън, моли се да не е нещо повече.“
— Моля те, не ми причинявай болка. — Тя се сви, ридаейки, опитвайки напразно да обвие ръце около гърдите си, като овързана пуйка с отрязани криле. — Моля те, недей.
— Не ти ли е неудобно с толкова големи балони? — Протегна влажните си длани и стисна гърдите й. — Как седиш на масата с това отпред? Не ти ли пречат?
Сюзан се отдръпна ужасено. Усети как ръката му се плъзна надолу към корема й. Към слабините. Предателство.
— Моля те, недей, моля те…
Той се изправи и една кафява зърниста храчка се приземи на сантиметри от лицето й.
— Знаеш какво трябва да направя. Нали? — Тя поклати глава, сълзите се стичаха в косите й. — Отговори ми.
— Не ми причинявай болка.
— Попитах знаеш ли какво трябва да направя с проклетите ти големи цици! — Срита я в хълбока и внезапно гласът му прозвуча спокойно. — И престани с това циврене. Ще разстроиш мисис Фробишър.
Сюзан изхълца и се завъртя по корем, като продължаваше да ридае. Той я яхна, стиснал здраво раменете й между дебелите си колене, и дръпна грубо главата й назад за косите.
— А сега гледай.
Приведе се и отвори кутията с инструменти.
Младата жена видя ножици „Уилкинсън“, пинсети, четка със заострен връх от черни косми, палитри с многоцветни гримове.
— Това, струва ми се. — Щракване на метал, звук от опъване на гумени ръкавици, изваждане на нещо от кутията… „Боже мой, какво ли е това, скалпел?“ — Така. — Капка пот падна от челото му в косите й. — Готови ли сме?
В три следобед детектив сержант Логан и детектив сержант Фиона Куин пристигнаха в малкия апартамент на границата между Гринич и Луишам. Придружени от униформен полицай, те приближиха със сериозно изражение, готови да покажат служебни карти и разрешително за обиск. Не очакваха някой да отговори. Куин говореше в своя „Сони профешънъл“:
— Три и петнайсет следобед, „Хейлсоуън роуд“. Апартаментът е празен, няма кой да ни пусне да влезем, няма съседи, така че, в съответствие с Кодекса за собствеността… — Натисна бутона за пауза и отстъпи, за да направи място на полицая да мине напред. — … използваме сила, за да влезем, за което ни дава право разрешителното за обиск според раздел 8… Гадост. Задръж.
Мобилният телефон в джоба й звънеше. Тя изключи диктофона и бръкна да го извади. Беше Кафъри, който я помоли да му се обади на стационарния телефон. Тя го направи от един уличен апарат.
— Как изглежда?
— Ако ме беше оставил да вляза, можех и да ти кажа.
— Търси прах от цимент — може би барака, гараж. Там е държал телата.
— Добре. А сега мога ли да си продължа работата?
— Разбира се, разбира се. Извинявай.
40
Работещите по разследването екипи в Шрайвмур не се интересуваха, че претърсването, последната формалност, не беше завършено. Усещаха, че са близо до финала. Мадокс им изнесе реч, в която ги предупреждаваше да не се отпускат, напомняйки, че все още не разполагаха с абсолютни съвпадения във взетите образци, но се наложи да повиши глас, за да бъде чут. Криотос бе отворила жалузите и следобедното слънце влизаше в помещението за първи път от дни. Снимките на мъртвите момичета бяха обърнати с лице към белите дъски, а Бетс и Есекс се измъкнаха, за да купят бира, докато останалите придърпваха столовете към прозорците, събуваха обувките си и измъкваха тирбушони от дъното на чекмеджетата в бюрата. Мадокс поклати слисано глава.
— Добре, но не забравяйте, че утре се връщаме към нормалния ритъм.
От екип „Е“ измиха кафените чаши и ги донесоха за бирата. Специалистите, отговарящи за събирането на информация по електронен път, разбрали, че днес повече няма да се работи, избутаха столовете си назад от бюрата и позволиха на Бетс да им налее по малко вино в картонени чаши. Кафъри, който току-що се бе върнал от моргата, разхлаби вратовръзката си и отвори една бира, докато Есекс, на седмото небе от щастие, съблече ризата си, завърза вратовръзката около голия си врат и се настани, вдигнал крака върху бюрото на място, където късното следобедно слънце надничаше в стаята. Изви се, за да погледне към екип „Е“, който се бе събрал около Т-образното бюро, с кутия бира пред всеки.
— Ще ви снемем както сте така, на път обратно към Елтам.
— Поне ще можеш да се върнеш към четенето на „Женско царство“, без да се стесняваш — отвърна един от тях. — Далеч от ужасните ни преценяващи очички.