— Къде отиваш?
— Няма да се бавя. Дойде ми една идея. Първо ме остави да поговоря с един човек в „Ламбет“… да видя дали съм на прав път.
Лежеше на възглавница със синя калъфка, по гръб, с разтворени навън ръце, с обърнато към вратата лице, сякаш очакваше посетител, но се бе уморила да чака и бе заспала. Косата около покритите й със синини очи беше почти бяла, с цвят на избелял от слънцето пясък. Някой бе направил не особено сполучливи опити да я почисти, но устата бе все още намазана с червено червило, а дланите и ноктите й бяха мръсни от прах, както си даде сметка Кафъри.
Дъхът му замъгли стъклото. Издърпа маншета на ризата си върху стиснатия юмрук и го изтри, за да направи дупчица за гледане. В полезрението му се появи медицинска сестра и започна да проверява системите, като му пречеше да вижда. Джак отстъпи от вратата. Беше видял каквото трябва.
„Май изглежда същото като при другите?“
„Точно така, мистър Кафъри — бе казал Кришнамурти при аутопсията на Джаксън. — Идентично с другите.“
Сега вече започваше да разбира какво става.
Стъмваше се, когато паркира пред Научните лаборатории по криминалистика на „Ламбет роуд“ — предното стъкло на ягуара беше цялото в петна от размазани мушици. По мозайката в осветения коридор падаха дълги сенки от растящата в големи саксии юка. Катрин Хауард стискаше търпеливо броеницата си в сянката.
Охраната стана иззад бюрото и подаде на Кафъри пропуск.
— Ще й кажа, че сте тръгнали нагоре, но затваряме след десет минути, сър… налага се да излезете дотогава.
Тя го пресрещна при асансьора. Носеше белезникавосиви панталони за джогинг, сив суитчър и маратонки „Рийбок“ и държеше отворена кутия с кола. С приятно подстриганата си сива коса и с дългото си тяло, високата почти колкото него самия д-р Джейн Еймдюр му се стори странно красива.
— Съжалявам, инспектор Кафъри. — Тя го поведе из притихналите коридори, по чиито стени бяха окачени репродукции на Одъбън, покрай представителите на охраната, които правеха засичанията си от последните минути, покрай техническия персонал, който вече сваляше белите лабораторни престилки за еднократна употреба. — Съжалявам заради тази новина, както и че трябваше да го предам чрез трето лице. Опитах да ви се обадя, но…
— Не… не се притеснявайте. Благодаря ви за помощта, но не съм тук заради това.
Тя го изгледа странично, както вървяха.
— Е, за жалост не вярвам, че сте тук, за да ме каните на среща. Затова проницателният ми научен ум стига до заключението, че сте тук във връзка с операция „Уолуърт“?
Джак се усмихна.
— Блестящо.
— Хайде тогава, казвайте. — Тя задържа вратата към офиса си, за да може да влезе. — Днес взехме всичко от вашите „запаси“ — мострите от Хартвълд, един косъм, който ме заинтригува…
— Ларви от мухи.
— О, да. От тях също, ужасна гадост. Вече ги изпратиха към Музея по естествена история, слава на Бога. Д-р Джеймсън ще направи нужните тестове, за да сравни средата, в която са се намирали и да ги проследи, докато преминават през фазата на превръщането си в какавида. — Тя побутна един стол към него и се намести зад бюро, скрито под купчини книжа, кутии от кола, пепелници. Настолната лампа светеше ниско над работната повърхност, а на прозореца зад д-р Еймдюр една нигерийска обредна маска бе вперила острия си като на акула поглед надолу към офиса. — На пръв поглед всичко изглежда добре, някоя и друга аномалия, но иначе изглежда съвсем същото като другите.
— Знам. Същото каза и Кришнамурти. Точно това ме притеснява.
— Притеснява ли ви?
Той придърпа стола си по-близо до бюрото.
— Обяснете ми за мухите месарки, които снасят яйцата си в рани.
— Не, не. Не яйца. Нашият малък приятел не си прави труда да снася яйца. Снася ларви.
— Винаги в рана?
— Да. — Тя вдигна една кутия от кола и я разклати. Беше празна. Мина към следващата, опитвайки се да разпознае тази, която бе оставила току-що върху бюрото си. — Доколкото разбирам от ентомология, а то не е много, става следното: мухата месарка снася яйцата си върху лигавици, тоест устата, ануса, влагалището, очите и ноздрите, и тъй нататък. При насилствената смърт има рани, кръв… така че докато Diptera върши своята работа, месарката се настанява в раните.
— Но това не се е случило с Джаксън?