Робърт Шекли
Птичата конференция
И така, уважавайте детето, което носите, защото то знае: било е отвлечено и поставено в едно застаряващо тяло, било е накарано да върши неприятна за него работа и е трябвало да се подчинява на множество глупави закони. От време на време детето се събужда в стареещото тяло и открива, че на бейзболното поле не е останал никой, че дори не може да намери топката и ръкавицата си, че малкото поточе, край което е седяло и чело поезия, и е хапвало сладника, е погълнато от уталитаризма на света, който позволява на ручея да съществува само ако установи, че може да бъде замърсен. Какъв странен свят, където всяко дръвче, всяко цвете, всяко стръкче трева, всяка пчелица и лястовица трябва да заслужат съществуването си, и даже цветята в полето трябва да се грижат за утрешния ден. Грешката забелязана от Христос „те нито орат, нито сеят…“ сега е поправена. В този нов свят всички орат и сеят, и съгрешават двойно, защото приписват това на волята господня. Лястовичките не са успели да изпълнят задължението си по унищожаването на комарите. Те ще бъдат наказани. Хралупата на катеричката е пълна с жълъди, но тя не е заплатила данъка върху дохода си.
Светът бе потресен, защото човекът откри как да разговаря с всичко живо, най-после намери начин да бъде разбран. И какво реши да каже? Че според него ние също трябва да се трудим. Че вече няма ние да вървим по своя път, а той по неговия.
— Не става дума само за нас — казаха хората. — Не мислете, че не разбираме колко странно може да ви се стори това — да налагаме данъци върху безплатното досега. Но времената са лоши. Поради различни нещастия и (признаваме си) неправилното ръководство от страна на нашите предци, на които ние не приличаме и с които отричаме каквито и да било взаимоотношения, сега е необходимо всички да работят. Не само човешките същества и техните съюзници — конете и кучетата. Всички ние трябва да положим усилия, за да поправим разрухата, за да можем да разполагаме с една планета, върху която може да се живее. Поради това, моля ви, не се правете на невинни цветенца. Дори и те биха могли да събират влага за осъществяването на нашия план за възстановяване на водния баланс. А птиците могат да ни носят клонки и пръст от малкото останали гори, така че да можем да започнем отново залесяване. Все още не сме се свързали с бактериите, но това е просто въпрос на време. Сигурни сме, че и те ще се включат, защото по всичко личи, че са трезви и сериозни същества.
Грейлаг, големият сив северен гъсок, закъсня и не узна новината. Той и ятото му бяха отишли много по̀ на север от когото и да било, към районите където ниското зимно слънце проблясваше по светлите води, разкъсвани от тъмни, гористи острови. Черните рибарки пристигнаха скоро след това и донесоха новината.
— Слушайте, гъски, най-накрая се случи! Хората разговаряха с нас!
Грейлаг не се зарадва на новината. Всъщност той точно от това се боеше.
— Какво казаха? — попита той.
— Просто „приятно ни е да се запознаем“. Такива неща. Бяха доста любезни.
— Разбира се. Хората винаги изглеждат любезни в началото — каза Грейлаг. — Но после правят немислими и ужасяващи неща. Кой от нас би провесил човешка кожа върху стената си, би окачил препарирана глава на ловец на входа на някоя пещера или би нарисувал картина, в която елени преследват с хайка ранен ловец? Те, хората, отидоха твърде далеч. Позволиха си твърде много.
— Може би сега вече е различно — каза черната рибарка. — Те преживяха много напоследък.
— Та не го ли преживяхме и всички ние! — изсумтя Грейлаг.
Черната рибарка отлетя. Тази година рибарките свиваха гнезда близо до езерото Байкал, където се бе намирала голямата човешка ракетна установка. В пукнатините между лавата, получила се когато установката се стопи след ядреното нападение, сега растяха треви и семена.
По цялата Земя се бяха случили нещастия. Рибарките бяха преживели тежки загуби, както и всички останали видове, които познаваха. Само някои от подводните същества бяха останали незасегнати — акулите и петнистите змиорки се чувстваха добре — но поне имаха възпитанието да не се хвалят с това. Знаеха, че са били запазени, за да могат да се възползват от онова, което едва не унищожи целия живот на Земята.
По-късно през сезона на север долетя едно ято бели яребици.
— Как се развиват отношенията ви с хората? — попита Грейлаг.
— Ами, честно казано, не много добре.
— Ядат ви, нали? — каза Грейлаг.
— О, не, в това отношение сме добре — отвърна бялата яребица. — Доста глупаво, но е така. Струва ми се смятат, че щом могат да разговарят разумно с нас, значи не бива да ни ядат. Което е напълно лишено от смисъл. Вълците и мечките говорят точно толкова добре колкото всеки друг, но никога не им минава през ума да се откажат от месото и да започнат да се хранят със салати. Ние също се храним с каквото можем и се справяме някак, нали?