— Здравей — вдигна той след няколко позвънявания. — Това е изненада. Не си ли…?
— Измъкнах се — отвърна тя. — В тоалетната съм.
— Кой се обажда, тате? — попита детски глас, а Чарли отговори с приглушен глас:
— Никой, скъпа, от работата.
— Никой ли? — Думата предизвика болка, въпреки че Клеър знаеше, че се държи глупаво и безразсъдно. Тя въздъхна: — Не дойде.
— Съжалявам — каза той. — Трябваше да се обадя. В последния момент…
— Знаех, че няма да дойдеш.
Той не отговори, затова тя продължи:
— Всичко е наред. Просто… без теб е скучно.
— Не вярвам. Това е твоят звезден миг.
— Не се чувствам така. Всичко е някак много отдалечено от мен.
— Книгата е много добра. Знаеш го, нали?
— Коя книга? — Клеър чуваше Ани да пита.
— Никоя, скъпа — отново отговори той с приглушен глас.
— Просто нещо, което чета. Помогни на Ноа с влакчето. Идвам след минута.
— Прочете ли я вече? — попита Клеър.
— Да, свърших я този следобед във влака. — Той замълча и Клеър предположи, че чака Ани да излезе. После продължи: — Историята е невероятна. Кара ме да… О, няма значение. Ще говорим за това по-късно.
— Не, кажи ми.
— Честно казано, кара ме да те харесвам дори още повече.
— О, така ли? — Тя се усмихна.
— Затова се успокой. Наслади се на мига.
— Оох — простена тя. — Предпочитам да съм с теб. — Тя държеше телефона до ухото си и слушаше статичното електричество, което ги разделяше. — Кога можем да се видим?
— Скоро.
— Кога?
— Не мисля, че мога да се измъкна през почивните дни.
— А преди да тръгна на обиколката за представянето на книгата? В понеделник?
— Да, добре — отвърна той.
— Чарли…
— Какво има?
— Просто… искам да бъда с теб.
— Да — повтори той.
Щом разговорът приключи, Клеър задържа за миг телефона до гърдите си, сякаш беше част от него. След това го пусна в дамската си чанта и отвори вратата. Разгледа стаята и видя как Алисън привлече погледа на Бен, а той кимна и вдигна единия си пръст, за да й покаже да изчака, без човекът, с когото разговаряше, да забележи това. Миг по-късно той се измъкна умело и тръгна към нея. Клеър видя как чертите на Алисън омекнаха и раменете й се отпуснаха. Сега можеше да се успокои — Бен нямаше да я зареже, докато тя не се почувства добре.
Клеър цяла вечер наблюдава как Бен се занимаваше с гостите така, както само той умееше — намираше онези от тях, които са притеснени или смутени, носеше напитки и запознаваше хората със сходни интереси. От време на време поглеждаше към нея и вдигаше чашата си, за да предложи да я напълни отново, или пък повдигаше въпросително вежди, за да разбере дали има нужда да я спаси от някого. Неведнъж, усещайки топлината на погледа му, Клеър се питаше как е възможно да обича друг мъж толкова силно, колкото обичаше Бен, докато в същото време вече не беше влюбена в него.
* * *
Бен имаше нужда от питие. През последните петнадесет минути той слушаше Марта Бел Кланци, най-добрата приятелка на майката на Клеър, която му разказваше за хобито си — поредица от бродирани диорами[3] на по-важни битки от Гражданската война, които правеше (вече беше завършила шест от тях и беше стигнала до битката при Фредериксбърг[4]). Поне през дванадесет от тези минути чашата му беше празна. Да се преструва на заинтригуван от Марта Бел, което само по себе си беше предизвикателство, ставаше все по-трудно с всяка изминала секунда. Бен вече беше разговарял любезно с майката на Клеър за всички неща, които не харесваше в Ню Йорк — времето, трафика, шума, — и имаше усещането, че е изпълнил съпружеските си задължения.
Той скришно огледа стаята — не трябваше ли келнерите да обикалят постоянно с напитки? Би се задоволил с още едно синьо мартини, въпреки че всъщност искаше скоч. Къде ли Колм беше скрил твърдия алкохол? Ако Бен можеше някак си да се измъкне, вероятно щеше да го намери.
Точно в този миг Алисън се появи от тълпата в коридора и Бен веднага изгуби концентрация и се обърка. Той я наблюдаваше, докато тя мина през стаята и отиде до бара, където барманът й наля мартини. Божичко, тя е прекрасна, помисли си той — деликатните й черти, умните й любопитни очи. Сякаш цялата трепереше, като кошута, застанала на горска поляна. Сивият пуловер и черният панталон, с които беше облечена, му напомниха за начина, по който изглеждаше преди десет години в Англия. Имаше няколко леки бръчки около очите си, слабото й тяло беше поомекнало от ражданията, но той я възприемаше все още като малко момиче с елегантността на Одри Хепбърн.
Защо беше сама? Защо Чарли не беше дошъл? Присъствието на подобни събития бе нещо, което двойките винаги правеха една за друга и очакваха една от друга. Това е първата и вероятно единствената книга на Клеър и представянето й бе толкова важно за нея, колкото раждането на децата на Алисън и Чарли (а Бен и Клеър не бяха ли отишли в болницата веднага, не бяха ли занесли цветя и подаръци, въпреки че сърцето на Бен се късаше от копнежа за свое дете, докато държеше невероятно лекото вързопче в ръце и гледаше сбръчканото му личице?). Това със сигурност имаше нещо общо със спречкването между Клеър и Алисън, което Клеър отказваше да обсъди нормално с Бен, но и което не искаше просто да забрави. В крайна сметка защо се получи така? Беше толкова необичайно за Клеър да има зъб на някого. Бен го отдаваше на нервите и притесненията преди публикуването на книгата и вероятно на някакви нерешени проблеми от детството им. Но това правеше нещата между тях четиримата наистина неудобни. Бен не можеше да се обади и да предложи нещо, въпреки приятелството си с Чарли, което той наивно смяташе за съвсем отделно от приятелството между семействата им. Чарли спря да се обажда. Бен няколко пъти вдигаше слушалката на телефона, за да набере номера му в службата, но след това просто я оставяше обратно.