— Мислиш ли? Чувствам се леко старомодна — отвърна тя. — Трудно е да си в крак с хората от града. Сигурна съм, че някъде по панталона имам лепкаво петно от децата.
— Аха, ето какво било — каза той. — Всички се чудеха.
Тя се усмихна.
— Нямаше да е за първи път.
— Къде се губиш напоследък? Не съм те виждал от месеци?
— Да, знам — отвърна тя.
— Нещо ново?
— Работя на свободна практика. Честно казано, не е нищо особено. Знам, че звучи абсурдно, но с децата и всичко останало…
— Не звучи абсурдно — каза той. — Всъщност звучи чудесно.
— Така е. Чудесно е. — Тя наклони чашата си, за да отпие, но беше празна.
— Трябва ти още едно питие — каза Бен, взе чашата и я остави на масата.
Барманът й подаде още едно мартини.
— Благодаря — каза тя, отпи и се обърна към Бен. — Толкова е забавно, че кичозният коктейл на Лусинда предизвика всичко това.
— Новата голяма мода, която ще залее нацията — каза Бен с престорен глас на радиоводещ. — Сини мартинита.
— Едва ли Клеър ще възрази.
— Аз също не бих възразил. Имаме големи планове. Искаме да отворим увеселителен парк за възрастни със сини мартинита.
— Надявам се, че няма да има влакчета.
— О, определено ще има. Коктейли и влакчета. Ще бъде страхотно, нали?
Тя се засмя.
— Е, защо си сама? — попита той. — Къде е половинката ти?
— Трябваше да остане в къщи — отвърна Алисън. — Малка битова криза.
— Нищо сериозно, надявам се.
— Не, просто… — Тя поклати глава. — Няма значение. Искаше да дойде.
Няма смисъл да разпитвам повече, помисли си Бен.
— Предай му, че ни е липсвал.
— Непременно — каза тя. — Кои са всички тези хора?
— Да видим. — Той се огледа. — Асистенти на редактори, издатели, представители на медиите, роднини. Всички са тук заради безплатните напитки.
— Всички ли познаваш?
— Само роднините.
— Преди харесвах тези партита — отбеляза тя. — Предполагам, че вече съм отвикнала.
— Всичко е реклама. Ние сме просто статисти за екипа по маркетинг.
— Не, тук сме, за да отпразнуваме постижението на Клеър.
— Ще бъде постижение само ако има продажби — отвърна той.
— Това е малко цинично, нали?
— Така ли? Ти познаваш бизнеса по-добре от мен.
— Добре — съгласи се тя. — Предполагам, че си прочел книгата?
— Разбира се. А ти?
Тя поклати отрицателно глава.
— Доста добра е. Има една дразнеща героиня, която се казва Джил, но другото… — Той се засмя. — Виж, това е просто роман. Но ако се чудиш, не те е описала толкова зле.
Дали само си въобразяваше, или Алисън се изчерви? Тя отново отпи от чашата си и наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да реши какво да каже.
— Бен, може ли да те попитам нещо? Ти знаеш ли… — Тя млъкна. Страните й бяха пламнали. — Знаеш ли нещо за това, което се случи между мен и Клеър преди няколко месеца? Не беше кой знае какво, или поне аз не мислех, че беше. Но оттогава не сме разговаряли нормално.
Той кимна.
— Чух, че има нещо.
— Предполагам, че наистина съм наранила чувствата й. Трябва да е станало така.
— Не приемай нещата по този начин. Честно казано, аз не бих го приел лично. Тя е много напрегната покрай книгата. Почти не сме си говорили през последните няколко седмици, а живеем заедно.
— Ами добре — каза Алисън. — Просто не е приятно да сме отчуждени, разбираш ли?
В този миг той усети уязвимостта на Алисън, дълбока и кървяща като открита рана. Причината не беше само в това, че е сама на партито или че е скарана с Клеър. Имаше и нещо друго. Вероятно самата тя все още не го беше осъзнала, но на Бен му се стори, че Алисън изглежда много нещастна. И по някакъв начин, който Бен не можеше да си обясни, той се усещаше свързан с нея в това, сякаш нейното и неговото щастие бяха преплетени.
— Разбирам — отвърна той.
* * *
Алисън успя да разговаря с Клеър едва когато голяма част от гостите си бяха тръгнали и барманите прибираха мръсните чаши и прибори в пластмасови щайги.
— Цяла вечер се опитвах да стигна до теб — възкликна Клеър, очевидна лъжа, която Алисън прие със задоволство. Клеър избута косата от лицето си и издиша тежко, сякаш сега най-после можеше да се успокои. — Разговаря ли с майка ми? Тя знае ли, че си тук?
— Поздравихме се набързо — отвърна Алисън. — И двете бяхме… — Тя размаха ръка, за да покаже, че са били заети. Всъщност Алисън цяла вечер се опитваше да избегне майката на Клеър и подозираше, че тя също я избягва. Тихата несигурност на Лусинда винаги я депресираше и Алисън обикновено не знаеше какво да каже. Винаги бе смятала, че всяка от тях разпознава у другата определени лични качества като стеснителност и пасивна агресия, която и двете не харесваха особено. Кръженето им около Клеър тази вече само затвърди приликите помежду им.