— Най-добре е и аз да си тръгвам — каза тя. — Трябва да видя какво ще намеря за вечеря вкъщи.
Клеър кимна разсеяно.
— Ами — каза Бен и безуспешно се опита да срещне погледа на Клеър — защо не дойдеш с нас да хапнем нещо? Отиваме в едно малко бистро зад ъгъла на Втора.
Клеър внезапно излезе от мислите си.
— Бен, — каза рязко тя, като стискаше ръката му. — Аз наистина съм уморена. Моментът не е подходящ.
— Няма проблем, и без това не мога — отвърна бързо Алисън. — Трябва да се прибирам. Да го направим друг път.
— Съжалявам, ако това прозвуча заядливо — каза Клеър и се обърна към нея. — Просто… майка ми и всичко останало… Разбираш.
— Разбира се, разбира се.
— Толкова се радвам, че дойде. Наистина. Това означава много за мен.
Нещо подразни Алисън. Може би беше сериозният тон, който изведнъж стана прекалено официален и помпозен, сякаш някоя знаменитост благодареше на публиката си за подкрепата. А може би беше нещо по-голямо от това: Клеър си беше присвоила наследство от истории и спомени, които принадлежаха и на двете — архив от тайни, библиотека от общи преживявания. Общото им детство сега беше детството на Клеър, описано по нейното тълкувание.
Алисън слезе сама до лобито с асансьора. Излезе навън и огледа улицата пред себе си, която блестеше като мазна река. Въздухът миришеше на мокра пръст, което беше невъзможно. Алисън потърси ключовете си в чантата, като се опитваше да напипа ключодържателя Тифани, който Чарли й беше подарил за рождения ден (малката синя кутийка съдържаше толкова голяма надежда, а в нея имаше… ключодържател). Отвори вратата и седна на предната седалка. В този миг Алисън осъзна, че на партито Чарли не й беше липсвал по начина, по който очакваше. Вместо това тя беше развълнувана, защото беше сама в града, въпреки че настроението й се беше развалило. Да бъдеш сам и анонимен, може би е за предпочитане, мислеше си тя, отколкото да бъдеш сам и постоянно наблюдаван, както се чувстваше през по-голямата част от времето в онзи аквариум Рокуел. Тя запали двигателя. Докато се движеше на север по Ийст енд Авеню, многоцветните светлини на града се пречупваха през дъждовните капки върху предното стъкло.
* * *
Чарли спеше дълбоко, когато телефонът звънна. Отне му един миг, за да осъзнае, че звънът не беше в главата му или в съня му, а след това мозъкът му веднага реагира — късно през нощта — Алисън я нямаше — и той скочи към телефона, вече напълно буден. По природа Алисън беше спокойна. Чарли я беше виждал да рухва само два пъти: в деня, в който баща й получи инфаркт, и когато Ани се изгуби в мола като малка.
Алисън не плачеше, но в гласа й имаше някаква истерична нотка, сякаш от другата страна някой беше опрял пистолет в главата й, а тя не трябваше да казва това на Чарли. Докато говореше, той подпря слушалката с рамото си и нахлузи панталона върху боксерките си, грабна два различни чорапа от коша с пране и ги обу, и извади кецовете си изпод леглото. Опитвайки се да облече блузата си с марка Izod, осъзна, че тя му задава въпрос.
— Какво? — попита той.
— Божичко, слушаш ли ме въобще? — Алисън вдиша. — Попитах дали можеш да дойдеш веднага.
— Извинявай, обличам се — отвърна той. — Идвам възможно най-бързо.
Съседката Робин веднага се отзова, когато Чарли й се обади, за да й каже, че е имало инцидент и колата е пострадала много, и я помоли да остане при децата. Тя попита само дали Алисън е добре. Чарли я успокои, че е добре. Тогава си спомни, че Алисън обясни, че е наранила китката си, и той каза това на Робин, като се надяваше, че информацията може да смекчи неудобството, ако съседката разбере, че нещата са сериозни. Но не каза нищо за момчето.
Улиците на Рокуел бяха тихи, мокри и драматично осветени, като сцена. Шофирането в прилив на адреналин в тишината на нощта му беше странно познато и след миг той се сети защо: с Алисън бяха пътували до болницата преди зазоряване при раждането и на двете деца. Тя се шегуваше, че физически не може да започне да ражда, докато не заспи дълбоко, а Чарли се майтапеше, че децата се бяха погрижили да им покажат нощния график, който трябваше да спазват. Каква ирония, помисли си той, че неговите мисли бяха свързани с надежда, обещание, а сега…
Усети как върху тялото му се спусна огромен товар, едва дишаше. Тя можеше да загине. Емоциите се плискаха в него като противоположни мнения в Магическата топка 8[6]: Трябваше да отида с нея. Тя е ранена. Боли я. Как, по дяволите, се е случило това? Пияна ли е била? Колата сигурно не става за нищо, не можем да си позволим друга. Боже, ами ако има съдебен процес? Това напълно ще прецака живота ми.