Клеър…
Той си пое дълбоко дъх. Алисън, в която се беше влюбил и за която се беше оженил, която му беше родила две деца, сега щеше да носи товара на вината и угризението. А той, който вече не беше влюбен в нея, който всъщност беше влюбен в друга, трябваше да й помогне да се справи с това. Трябваше да бъде добрият съпруг в продължение на… колко дълго?
Не знаеше.
Беше ли готов да го направи? И това не знаеше.
Той настояваше Алисън да отиде на проклетото парти. Знаеше, че тя се притеснява да шофира по тъмно, в дъжда, в натоварения трафик към и от града. Защо толкова я убеждаваше да отиде? Какво си мислеше, че ще докаже? Клеър му се беше обадила по-рано през деня, за да се увери, че той ще отиде на празненството, а той не й звънна, за да й каже, че няма да присъства. Беше сложно; сърцето му бе свито цял ден. Всъщност Чарли държеше Алисън да отиде на партито, защото в последно време, когато си позволяваше да мисли за нея, той изпитваше съкрушителна тъга и състрадание, а вече не желаеше да усеща подобни чувства. Дори и само за една нощ, той искаше да я накара да се върне обратно в света, на който принадлежеше, в света, който беше изоставила заради него, заради децата. Той искаше тя да бъде щастлива.
А може би по някакъв ужасен начин той я насочваше към идеята да бъде сама.
Включи радиото, за да спре мислите си. Загледа се в шосето пред себе си. Необяснимо в съзнанието му изникваха откъслечни моменти от детството му: как в един горещ следобед удря топката с дървената си бухалка и топката полита високо, а той обикаля базите, ритайки в прахта през целия път до дома; как гледа втренчено часовника, зловещ като пълна луна, в класна стая в средното училище, която мирише на тебешир. Дори и да се опитваше, не можеше да си спомни по-конкретни подробности от юношеството си. В спомените на Чарли родителите му винаги бяха на една и съща възраст — в края на тридесетте, — майка му се усмихваше, а баща му се шегуваше със сестра му и преобръщаше бургери на скарата — едно безкрайно семейно барбекю под широкото небе в Канзас.
Според радиостанция 1010 УИНС в тунела нямаше задръстване, както и на моста. Той избра Шосе 80 към Ню Йорк, а след това хвана изход 7, както му беше казано, към участъка в Шерман, където Алисън може би го чакаше. Беше задържана? Той така и не попита.
Докато Чарли караше в неестествената светлина, той започна да мисли за начина, по който бе отговорил, когато Алисън се обади — как реакцията му издаваше нетърпение, а не съпричастност и колко по-различно би се отнесъл преди няколко месеца. Човек смята, че двама души, които над осем години са градили живота си заедно, които са се виждали във всякакви часове от деня и нощта и които заедно отглеждат две деца, би трябвало да се познават един друг по-добре от всеки на света. Но Чарли имаше особеното усещане, че вероятно никога нямаше да опознае Алисън. Тя винаги беше загадка за него. Можеше да прекара половин час до непозната жена по време на вечеря и да я разбере по-добре, отколкото разбираше собствената си жена.
Да се ожени за Алисън, бе като да скочи на забавен каданс в непроверен воден басейн. Не бе сигурен, никога не е бил сигурен, но всъщност никога не беше сигурен в нищо и в никого. Да се ожени, изглеждаше смела и важна постъпка. Но сега се питаше дали не бе точно обратното — проява на малодушие, липса на амбиция, капитулация пред собствените си най-традиционни и консервативни импулси.
Любовта на Чарли към Алисън приличаше на ластик — винаги се връщаше към първоначалния си размер. А сега той осъзна, че ластикът въобще не се беше разтегнал.
* * *
— Съпругът ви е тук — каза една полицайка и думите й не прозвучаха нелюбезно. — Как е китката ви?
Алисън погледна ръката си, която бе отпусната в скута й, превързана с мек бежов бинт, прихванат с две метални скоби, и си помисли с някакво странно усещане, че всъщност я болеше и дори туптеше, въпреки че преди полицайката да попита, дори не бе усетила тази болка.
— Добре е, благодаря — отвърна тя.
Полицайката се поколеба за миг, сякаш искаше да каже още нещо. Това бе реакция, с която Алисън щеше да свиква през следващите няколко дни и седмици. За части от секундата тя разбра какво мислеше жената: тя беше отвратена от Алисън и ужасена от случилото се, но разбираше, че Алисън ще страда, и я съжаляваше. Алисън я погледна, а тя отмести поглед.
— Е, ще го доведа — каза полицайката. — След това ще трябва да дадете показания.
— Мисля, че… — едва изрече Алисън. Тя прочисти гърлото си. — Ще се обадя на адвокат. Той каза, че сигурно ще ми трябва адвокат.
Полицайката кимна.