— Това вероятно е добра идея.
Полицайката излезе и Алисън си пое дълбоко въздух, а след това бавно издиша. В тишината тя чуваше как дъждовните капки удряха малките прозорци, разположени високо на стената. Тя потърка подлакътника на въртящия се стол и усети неравното износено дърво. Главата й туптеше — леко пулсиране, което започваше от слепоочията й и стигаше до скалпа й. Тя притисна челото си с пръсти, за да прогони туптенето. Изведнъж усети по-различен натиск върху рамото си и й отне малко време, за да разбере, че това е ръка — ръката на Чарли с венчалната му халка. Тя вдигна поглед. Беше блед и мрачен. Носеше шапка на Янките и избеляла тъмносиня риза. Трите й копчета бяха разкопчани и разкриваха светлокестенявите му къдрави косми.
— Алисън — каза той, а тя се наведе напред и се разрида неудържимо, подобно вълна, която се надига от дълбокото и се разплисква на повърхността. Той приклекна, а тя го придърпа към себе си, стискайки ризата му. Искаше й се да се свие в скута му и да се скрие там. — Успокой се — прошепна той, но не помръдна и тя се сгуши още по-близо. Пое си въздух, задави се и от нея се отрони звук, подобно тихо стенание. В една далечна част на ума си тя се виждаше по начина, по който вероятно той я виждаше: като уплашен гризач, който дращи, изпълнен с отчаяние. Усещаше как той потрепва и се отдръпва, но това само я накара да се притисне още по-силно в него. Искаше да го успокои, че е добре, че всичко ще бъде наред, но не можеше да говори. Усещаше, че е на ръба на нещо дълбоко и ужасяващо, замаяна от страх, съжаление и гняв — към самата себе си, към безупречния карнавал тази вечер, към родителите на малкото момченце, които му бяха позволили да седне на предната седалка.
— Това не може да се случва наистина — изхлипа тя, като стискаше Чарли. Той остана неподвижен за миг, след това посегна към ръцете й и ги стисна здраво в своите.
— Случва се, Ал — каза тихо той. — Случва се. И ти трябва да се стегнеш.
Това беше порицание, от което болеше. Тя разгледа лицето му, за да потърси знак за състрадание, но изражението му бе непроницаемо. Изпита раздразнение, като тийнейджър с мърморещ баща.
— Знам — отвърна.
— Как е китката ти? — Той нежно докосна превръзката, сякаш искаше да смекчи тежките си думи.
— Само е навехната.
— Това е добре. Как я усещаш?
Тя сви рамене.
— Боли ме леко.
Той кимна, после потри цялото си лице с ръката си.
— Знаеш ли нещо — момчето…?
— Не са ми казали нищо.
— Мили боже.
Той вдиша дълбоко и след това издиша бавно. Една служителка пишеше нещо на компютъра на бюро в другия край на стаята. Очите й гледаха неподвижно екрана. Стаята създаваше усещане за клаустрофобия, като подземен бункер. Всичко беше сиво: мокетът, бюрата, компютрите, столовете. Дори лъхаше на сиво — на плесен, чиято миризма беше прикрита с дезинфектант. Мухъл и амоняк. Флуоресцентните лампи на тавана бяха затворени в клетки. Алисън смътно осъзнаваше, че бе почти полунощ в петък и те се намираха в тази стая.
Внезапно изказа мислите си на глас:
— Къде са децата?
— Обадих се на Робин — обясни той.
Алисън потръпна. Робин бе добра съседка, но не беше близка приятелка. Не й хареса, че и тя е намесена. Но на кой друг би могъл да се обади?
— Какво й каза?
— Че е имало катастрофа. Че си наранила китката си. — Той за първи път я погледна в очите.
Служителката стана от бюрото си и започна да разглежда някаква папка. Тя вдигна телефона и набра, изчака малко и заговори тихо. Алисън я чу да казва:
— Не много. Доклад за катастрофа. Да, една. В момента е в операция. Тригодишно момче.
Жената поклати глава. След това забеляза, че Алисън я гледа, и се обърна на другата страна.
— И сега какво? — попита Алисън, като се опитваше гласът й да звучи равно.
— Предполагам, че трябва да ми кажеш какво се случи отвърна Чарли.
— Мисля, че вече знаеш. Не е ли така?
— Знам някои неща. Знам, че алкохолната ти проба е точно над позволеното. 0.09 процента.
Кожата й настръхна.
— Не знаех.
— И че момченцето е… — Гласът му заглъхна.
Тя кимна безпомощно, опитвайки се да повярва, като в същото време не искаше да го вярва. Да избута ужаса. Опита се да погледне Чарли в очите, но той не я поглеждаше.
— Чарли, кълна се, изпих две питиета. Две, две и половина. Правеха мартинита…
— Та ти дори не обичаш мартини.
— Знам — каза нещастно тя. — Бяха… сини. Знаеш, заглавието на книгата. Майката на Клеър пие тези сини мартинита, затова… А и нямаше храна, аз не бях вечеряла…
— По дяволите, осъзнаваш ли колко безотговорно е това? — Той силно поклати глава.