Нямаше смисъл да отговаря. И без това нямаше значение. Думите й не можеха да променят случилото се.
* * *
Докато се прибираха към къщи от полицейския участък, почти не разговаряха. Чарли караше, като сръчно криволичеше по задни улици, през малки градчета до Гардър стейт паркуей. Алисън седеше на предната седалка и наблюдаваше преминаващите автомобили и табелите през прозореца. По средата на пътя тя осъзна, че пръстите й бяха изтръпнали — стискаше твърдата пластмаса на предпазния колан. Усещаше трептене в гърдите си, което затрудняваше дишането й. Чарли я погледна няколко пъти и веднъж я попита дали се чувства добре. Тя кимна и не се осмели да проговори.
— Има нещо, което не разбирам — каза след малко той. — Защо не спря някъде, след като зави в погрешна посока? Защо просто продължи?
Тя се опита да си спомни защо. Защо? Беше карала по „Ийст сайд“ в Манхатън и беше минала през парка към „Уест сайд“, чак до реката, а после бе стигнала до моста „Джордж Вашингтон“. Знаеше, че не е напълно трезва, но беше достатъчно трезва, за да има контрол над нещата. Усещаше, че трябва да преценява внимателно всяко движение. Наскоро бе водила Ноа и Ани на цирк, където гледаха клоуни, които въртят чинии във въздуха, балансират с тях и ги задържат на върха на дълги прътове. Докато шофираше, си представяше точно тази гледка. Преди да се усети, точно когато слезе от моста, тя трябваше да реши накъде да кара. Подминаваше знаци с прекалено много букви и цифри по тях. Умът й беше замъглен и тя сякаш бе забравила посоката, не успя да избере измежду всички варианти. Обикновено, когато вечер се прибираха от града, шофираше Чарли. Сега часовникът на таблото показваше 21:41 и тя нямаше представа как да намери пътя за вкъщи.
Тя се паникьоса и тръгна надясно с трафика. Веднага разбра, че е сгрешила. Шосето й бе непознато и със сигурност се отдалечаваше от спящите си деца и тихото си градче, в неизвестна посока. Продължи да кара, защото не знаеше как да слезе от шосето, не виждаше изход. Продължи да кара, защото беше завила надясно вместо да кара направо, и в някаква част от себе си, която не беше най-рационалната и дори не беше най-съзнателната, започна да се пита дали всичко това не се случва по някаква причина. Навярно там имаше нещо, което в противен случай не би имала шанса да види. Шофираше по тъмно, след като беше изпила две и половина силни мартинита, и изведнъж започна да усеща, че може би едно непланирано отклонение от пътя бе точно онова, от което имаше нужда.
За първи път от много време насам правеше нещо неочаквано, нещо противно на здравия разум. И навярно в този кратък миг между момента, в който зави в погрешна посока и взе погрешно важно решение, тя се почувства добре.
Не толкова отдавна тя бе необвързано момиче, което живееше в малък апартамент в града с приятели от колежа. Сега онзи живот сякаш се бе случил на някой друг. Сега нравеше списъци за пазаруване и палачинки с формата на тиранозаври и оправяше леглата на децата. Поддържаше къщата и колата, организираше благотворителното състезание, което Младежката лига спонсорираше всяка пролет, занимаваше се с есенния базар в детската градина на Ноа. Два пъти месечно наемаше хора, които да почистят къщата, да се погрижат за двора, да почистят каналите и да боядисат остъклената веранда. Водеше децата на училище, носеше ризите на Чарли на химическо чистене, грижеше се за всички подробности, които по някакъв неясен и неуловим начин даваха посока и смисъл на живота й. В предишния си живот тя виждаше себе си като една малка част от голям и сложен организъм. Това й даваше свобода. Не носеше отговорност за никого. А сега беше в центъра на своята сложна вселена и поддържаше въртенето на планетите.
Понякога една малка част от нея се бунтуваше срещу начина, по който се беше развил животът й. Питаше се дали не трябваше да положи повече усилия, за да постигне баланс. Познаваше жени, които го бяха направили — жени, които бяха останали в списанието, имаха домашни помощници и живееха в апартамент с две спални в града. Понякога тя завиждаше за избора, който бяха направили те, за свободата им, за способността им да приемат различна идентичност, да бъдат различни хора в различните часове на деня. Но тя не искаше този живот, стреса и противоречието, което той носеше. Не искаше да изпитва чувството, че я разпъват в няколко посоки едновременно. Понякога й се искаше да живее два живота по едно и също време или може би последователно — един, в който присъстваха децата й, и друг без тях, един живот в града и друг в предградията, един, в който е омъжена за Чарли, и друг… Алисън спря мислите си внезапно. Не, Чарли не беше част от дилемата. Тя би искала да бъде омъжена за него въпреки всичко, нали?