— Лекарите казаха, че за около месец ще се оправиш…
Раки вяло махна с ръка. И преди бе чувал подобни приказки. Него никой не можеше да го поправи — беше се родил такъв опак и странен.
— Защо пак излезе сам навън? — в гласа на стареца имаше укор. В такъв момент трудно откриваше точните думи. — Може да загинеш. Друг път не прави така…
— Татко, защо птиците нямат крила?
Старецът го погледна неразбиращо.
— Защо?!… Ти виждал ли си някога птица с крила? Тук всички птици са без крила… И защо изобщо са им на птиците крила?… Кажи ми, ти виждал ли си птица с крила?
— Да — усмихна се тайнствено Раки. — Капитан Ла Дед, онзи в инвалидната количка…
— Дето живее в разрушения А89 ли? — прекъсна го старецът.
— Да.
— Защо си ходил при този изкукуригал шизофреник?
Раки с тревога отчиташе, че баща му започва да се ядосва.
— Знаеш ли колко много мъртъвци лежат на съвестта му? Целият команден корпус на А89! Само той остана жив… Отвърва се с два откъснати крака. А другите, невинните, заплатиха повече…
— Това вече съм го чувал! — отвърна с досада Раки. — Пак ли започваш да ме поучаваш.
Но баща му сякаш не го чу.
— Хората разправят, че в онази фатална нощ този твой Ла Дед е бил пиян. Имало е ураганен североизточен вятър със скорост 118 възела, а Дед е бил фиркан като свиня. Не е дал заповед за промяна на положението на перките. Бил е млад като теб, опърничав и самонадеян. Не знам защо Съветът го е избрал за командир… Сигурно е имал дебели връзки. В онази нощ вятърът усукал перките и откъснал целия енергиен блок заедно с командната зала. От ветродвигателя останали само основите и по-ниските етажи. Ето това направил умникът Ла Дед — старецът отиде до илюминатора и потърси в полето останките на А89.
След малко продължи с по-спокоен глас:
— И какво ми говореше за птиците?
Раки премълча.
— Не се сърди — съчувствието пак бе намерило място в думите му. — Не искам да те изгубя.
След дълго мълчание Раки каза:
— В една книга пишеше, че преди много години, много преди да задухат ветровете, птиците са били с крила.
Баща му се замисли.
— Възможно е да е било така…
— Татко, хората победени ли са?
— От кого да са победени?
— От ветровете.
— Откъде пък ти хрумна тази мисъл… Ла Дед ли ти я внуши?
Раки виновно кимна с глава.
— Този Ла Дед има странна логика — констатира баща му. После продължи: — Навремето имаше една шантава теория, която се мъчеше да обясни ветровете и тяхната променлива природа. Учените предполагаха, че някъде далеч, някъде отвъд хоризонта, съществува огромно кълбо от огнена плазма. Тази хипотетична плазма имала извънземен произход… Дошла от космоса. Траекторията на това нажежено газово кълбо е нестабилна. А нали знаеш, ветровете духат от високото към ниското атмосферно налягане. Огненото кълбо е нагрято до хиляди градуси и това понижава атмосферното налягане. Плазмата се движи по сложна траектория около Полето… Затова ветровете са толкова силни и променливи…
Раки гледаше през илюминатора на стаята си. В полето ято безкрили птици се придвижваше с подскоци на юг. От високо ятото приличаше на голям сив килим, разстелен вълнообразно над тъмнопастелената зеленина на дървесните мъхове.
Раки беше изчислил, че ако сега скочи през илюминатора, при насрещен вятър ще стигне земята за седем секунди. Твърдо беше решил да приключи със себе си завинаги.
Отвори илюминатора. Вятърът връхлетя в стаята и развъртя всичко. Раки стоеше пред голямото огледало. За последен път се огледа, като в размазан сън виждаше всичко — грозната си физиономия, гадната гърбица между плешките, зеленикавия комбинезон, табелката с надпис „РАКИ“…
В огледалото името му се четеше иначе: „ИКАР“.
Раки прекрачи перваза на илюминатора. Беше затворил очите си докато свободно падаше надолу. Въздухът свиреше покрай него. Броеше на ум секундите… Краят беше близо.
И тогава усети как дрехите на гърба му се разкъсват. Голямата гърбица между плешките му се разпука и от нея се разпериха чифт крила. Стремителното падане надолу спря. За миг увисна във въздуха, после въздушният поток го понесе нагоре.
Разперил крила, Раки летеше. Летеше нагоре. Мислеше си, че ще стигне небето, толкова високо го бе издигнал вятърът. Долу всичко изглеждаше дребно и незначително. Двама гърбави, приковани от оловните си котки, лазеха по Полето. Баща и син? Или двама братя?… Какво значение има — той лети! Не знае накъде го носи вятърът, но лети!