— Измислих нещо — рече той с бодър глас. — Тази нощ ще спим в кухнята, всички заедно. Тук край огъня е по-уютно. Пък и какво ще слушаме тия досадни тъпи птици, дето ни тропат по прозорците и само ни безпокоят.
Заедно с децата разместиха мебелите, а после с помощта на жена си примъкна бюфета и го долепи до прозореца. Стана добре. Това бе допълнителна предпазна мярка. Сега можеха да сложат и дюшеците, един до друг, на мястото на бюфета.
„Така вече сме в безопасност — помисли си Нат, — подредихме се досущ като в противовъздушно скривалище. Ще издържим. Само какво ще правим с храната? Храна, пък и въглища за огъня. Имаме колкото за два-три дни, не повече. А дотогава…“ Безполезно бе да мисли толкова надалеч. И по радиото вероятно щяха да дадат указания. Щяха да кажат на хората какво да направят. Покрай залисията около всичките тези проблеми той едва сега осъзна, че откакто бе пуснал радиото, наоколо звучеше само танцова музика, А вече трябваше да е почнал детският час. Нат погледна скалата. Не, не бе сбъркал станцията, слушаше едно от редовните предавания за провинцията. — Превъртя на забавната програма. Отново танцова музика. Сега вече му стана ясно. Обичайните предавания бяха отпаднали. Това се случваше само при изключителни обстоятелства. Избори и други подобни. Опита се да си спомни, как бе през войната, по време на големите бомбардировки в Лондон. Ами да! Тогава Би Би Си не се помещаваше в Лондон. Програмите се излъчваха от други, временни предаватели. „Тук в кухнята сме все пак по-добре — помисли си Нат, — далеч по-добре от онези в градовете. Прозорците и вратите ни са заковани. Слава богу, че не живеем в някой град.“ В шест часа музиката спря. Прозвуча сигналът за точно време. Дори и децата да се уплашат, той трябваше да чуе новините. След сигнала имаше пауза. Сетне се чу гласът на говорителя — тържествен, сериозен. Съвсем различен, не като на обяд.
„Говори Лондон — започна той. — Днес в четири часа следобед бе обявено извънредно положение в цялата страна. Предприемат се мерки за запазване живота и собствеността на населението, но трябва да стане ясно, че тяхното незабавно осъществяване се затруднява поради непредвидените обстоятелства около тази небивала по своята същност криза. Наложително е обитателите на всеки дом да вземат предпазни мерки за обезопасяване на помещенията, а там, където в една сграда живеят повече семейства, трябва с общи усилия да се направи всичко възможно птиците да не бъдат допуснати вътре. Абсолютно задължително е тази вечер хората да останат по домовете си, никой да не се движи по улиците, шосетата или където и да било. Събрани на големи групи, птиците нападат всеки, когото видят. Започнали са вече да атакуват и сгради. Ако гражданите положат необходимите усилия обаче, достъпът на птици в домовете ще е невъзможен. Умолява се населението да запази спокойствие и да не изпада в паника. Поради особената природа на бедствието всички радиостанции ще прекъснат предаванията си. Ще ни чуете отново утре в седем часа сутринта.“ Изсвириха химна. После настъпи тишина. Нат изключи радиото и погледна към жена си. Тя също впери очи в него.
— Защо говориха така? — попита Джил. — Какво казаха по радиото?
— Съобщиха, че тази вечер няма да има предавания — отвърна Нат. — Станала е някаква повреда в Би Би Си.
— Птиците ли са виновни? — продължи Джил. — Птиците ли са направили нещо?
— Не — каза Нат, — просто сега всички са много заети, пък и отгоре на това трябва да се справят с птиците. Те са объркали всичко в градовете. Е, една вечер можем да минем без радио.
— Сега да си имахме грамофон — рече Джил. — По-добре грамофон, отколкото нищо.
Извърнала бе лице и гледаше към бюфета, долепен до прозорците. Колкото и да се опитваха да не обръщат внимание на шума, те долавяха движението отвън, чукането на човките, непрекъснатото пляскане и пърхане на крилата.
— Защо да не вечеряме по-рано? — предложи Нат. — Ще хапнем нещо вкусно. Попитай мама. Какво ще кажеш за топли сандвичи със сирене, а? Нали всички ги обичаме.
Той смигна на жена си. Искаше да разсее ужаса и уплахата, изписани на лицето на Джил. Помогна да приготвят вечерята, подсвиркваше, тананикаше, тракаше колкото може повече със съдовете и сега дори на него му се струваше, че движението отвън и чукането са не тъй силни, както в началото. После се качи горе в спалните и се ослуша. Боричкането за място върху покрива вече не се чуваше.