„Не са лишени от разум — рече си, — разбрали са, че тук няма да могат да влязат. Ще опитат другаде. Не щат да си губят времето с нас.“ Вечерята мина без произшествия, ала когато взеха да прибират масата, изведнъж чуха нов звук — едно бръмчене, което добре познаваха и веднага различиха.
Жена му вдигна очи към него, лицето и просветна.
— Самолети — заяви тя, — пращат самолети срещу птиците. И аз през цялото време си казвах, че точно това трябва да направят. Сега вече ще ги изпотрепят. Май стрелят по тях? Не чуваш ли?
Може би наистина стреляха с оръдие някъде навътре в морето. Нат не бе сигурен. В открито море големите бордови оръдия биха могли да се справят с чайките, но сега чайките бяха на сушата. Оръдията не можеха да обстрелват брега заради хората.
— Добре е, нали — рече жена му, — в такъв момент да чуваш самолетите.
Ентусиазмът и се предаде на Джил и тя започна да подскача насам-натам с Джони.
— Самолетите ще избият птиците. Самолетите ще стрелят и ще ги избият.
Точно тогава чуха далечен трясък, после втори, трети. Бученето стана по-приглушено, после съвсем изчезна.
— Какво беше това? — попита жена му. — Дали пък не бомбардираха птиците?
— Не знам — отвърна Нат. — Едва ли.
Не искаше да и каже, че шумът, който чуха, бе от разбил се самолет. Несъмнено властите се, бяха опитали да изпратят разузнавателни части, но нима не знаеха, че този риск е равен на самоубийство? Самолетите се бяха разбили — как можеха да се справят те с птиците, които се хвърляха срещу перките и корпусите им, за да намерят така смъртта си? Нат предположи, че тази акция е подета из цялата страна. И на каква цена! Някой по върховете, изглежда, си бе загубил ума.
— Къде отидоха самолетите, татко? — попита Джил.
— Върнали са се в базата — обясни той. — Хайде, време е вече да се приготвим за спане.
Така вниманието на жена му ще бъде заето — трябваше да съблече децата пред огъня, да натъкми постелите, да свърши едно-друго, докато той обиколи къщата и провери дали всичко е наред. Бученето на самолетите вече не се чуваше, гърмежи също нямаше. „Сума ти човешки живот и усилия отиват на вятъра — рече си Нат. — Така не можем им насмогна. Цената е твърде голяма. Със задушлив газ сигурно ще свършат по-добра работа. Може би ще опитат с иприт. Ще ни предупредят, разбира се, ако решат да го правят. Едно е сигурно, тази, вечер най-умните глави в страната ще се заемат с този въпрос.“
Тази мисъл някак си му вдъхна увереност. Представи си съвет, в който участвуват видни учени, естественици, технически лица и всички онези, чиито изследвания се пазят в тайна; сигурно вече работеха по проблема. Това не бе задача, с която правителството или разни там началства могат да се справят — те просто щяха да изпълняват нарежданията на учените.
„Ще се наложи да пипат здраво — помисли си той. — Там, където положението е най-тежко, рискът за живота на хората ще бъде по-голям, ако използуват газ. Добитъкът също ще загине, а и почвата ще се зарази. Дано само, да не се създава паника. Това вече ще е много лошо. Като се паникьосат хората, като обезумеят! Добре, че ни предупредиха по радиото.“ Горе в спалните всичко беше спокойно. Драскането и чукането по прозорците бяха спрели. Временно затишие. Прегрупиране на силите. Нали така се казваше в бюлетините по време на войната? Ала вятърът не бе утихнал. Все още го чуваше как свири в комините. И вълните все тъй шумно се разбиваха долу на брега. Тогава Нат изведнъж се сети, че сигурно има отлив. Може би затишието бе свързано с отлива. Птиците явно се подчиняваха на някакъв закон и той бе свързан с източния вятър, с приливите и отливите. Погледна часовника си. Наближаваше осем. Морето трябва да бе започнало да се оттегля преди час. Така можеше да се обясни затишието. Птиците вероятно нападаха с идването на прилива. Това може би не се отнасяше за вътрешността на страната и за високите места, но тук на крайбрежието, изглежда, бе така. Той пресметна времето, което оставаше. Предстояха още шест часа покой. Когато около един и двадесет през нощта отново започне приливът, птиците ще се върнат…
Можеше да направи две неща. Първото бе да легне с жена си и децата, да поспят колкото могат до ранните часове на следващия ден. Второто — да излезе, да види какво става във фермата, да провери дали телефонът там все още работи и да позвънят в централата, откъдето можеха да научат нещо ново.