Повика тихичко жена си, която току-що бе оправила децата. Тя изкачи няколко стъпала и Нат взе да и обяснява шепнешком.
— Няма да ходиш никъде — отсече жена му, — не може тъй да излизаш и да ме оставяш сама с децата. Няма да издържа.
В гласа и прозвучаха истерични нотки. Той я успокои.
— Добре, добре — каза и. — Ще изчакам до сутринта. Ще чуем и новините в седем. Но когато отново дойде отливът, ще се опитам да отида до фермата. Може би ще ни дадат хляб, картофи, а също и мляко. Пак започна да крои планове — предстояха още изпитания. Естествено, не са могли да издоят млякото тази вечер. Кравите сигурно чакат на двора, събрани край портата, а хората са се скрили вътре, барикадирали са се зад закованите прозорци, както бе направил той тук. Ако са имали време да вземат предпазни мерки, разбира се. Спомни си как Триг се хилеше от колата. Тази вечер ловът явно не се бе състоял.
Децата спяха. Жена му, все още облечена, седеше на дюшека. Наблюдаваше го с неспокоен поглед.
— Какво ще правиш? — прошепна тя.
Нат и даде знак с глава да мълчи. Внимателно, крадешком отвори задната врата и погледна навън.
Беше тъмно като в рог. Вятърът бе станал още по-силен и духаше напорист откъм морето. Нат замахна с крак. Стъпалото пред вратата беше затрупано с птици. Навред бе пълно с мъртви птици. Под прозорците и покрай стените лежаха изпотрошени телата на самоубийците. Накъдето и да обърнеше глава — все мъртви птици. От живите нямаше и следа. Те се бяха изтеглили към морето заедно с идването на отлива. Чайките сигурно плуваха сега по вълните, така както ги бе видял следобед.
В далечината, на хълма, където преди два дни бе работил тракторът, се издигаха пламъци. Гореше един от самолетите, които се бяха разбили там, и раздухан от вятъра, огънят бе подпалил купа сено.
Нат погледна мъртвите тела и си помисли, че ако ги струпа по первазите на прозорците, това ще бъде допълнителна защита при следващото нападение. Може би нямаше да помогне много, но все пак беше нещо. За да се доберат до первазите и да започнат да трошат стъклата, живите птици трябваше най-напред да дерат с нокти труповете, да ги кълват, да ги махнат някак си. Той се залови за работа в тъмното. Изпитваше някакво отвращение — противно му беше да ги докосва. Телата бяха все още топли и кървави. Кръвта бе полепнала по перата им. Почувствува, че му се повдига, но продължи да работи. Стана още помрачен, когато забеляза, че стъклата до едно са изпочупени. Само дъските бяха попречили на птиците да нахлуят в къщата. Започна да запушва дупките с кървящите птичи тела.
Когато свърши, Нат се върна обратно в къщата. Барикадира кухненската врата, за да я подсигури още по-добре. Свали си бинтовете, лепкави не от собствените му рани, а от птичата кръв, и си сложи чист лейкопласт.
Жена му беше сварила какао и той го изпи жадно. Беше много изтощен.
— Не се безпокой — каза и с усмивка. — Ще се оправим.
Легна на дюшека и затвори очи. Заспа веднага. Сънят му беше неспокоен, защото непрестанно го гнетеше мисълта, че нещо е пропуснал да направи. Трябвало е да свърши някаква работа, пък той е забравил. Знаел е, че може да предприеме още нещо, но не го е сторил. И макар че в съня си не бе в състояние да го назове, самият факт го мъчеше. Като че ли това беше свързано някак си с горящия самолет и сеното на хълма. И все пак продължаваше да спи. Събуди се най-сетне, когато жена му го разтърси за рамото.
— Пак започнаха — изхлипа тя, — дойдоха преди час, не спя, само ги слушам. Повече не мога. Има и някаква лоша миризма, нещо гори.
Тогава Нат се сети. Бе забравил да подсили огъня — сега той тлееше, беше почти изгаснал. Стана бързо и запали газената лампа. Чукането по прозорците и вратите бе започнало, но не това го притесняваше, а миризмата на опърлени пера, която изпълваше кухнята. Веднага разбра каква е причината. Птиците бяха започнали да влизат през комина, да си проправят път надолу.
Нат взе подпалки и хартия, сложи ги върху въглените и след това се пресегна към тенекията с газта.
— Дръпни се! — извика на жена си. — Трябва да поемем този риск.
Той плисна газ върху огъня. Пламъкът избухна нагоре в кюнеца и долу изпадаха опърлени, почернели птичи тела.
Децата се събудиха, разплакаха се.
— Какво има? — извика Джил. — Какво става?
Нат нямаше време да и отговори. Ръчкаше в комина, изгребваше телата и ги хвърляше на пода. Огънят продължаваше да бушува и той не трябваше да допусне коминът да се подпали. Пламъците щяха да прогонят живите птици. Трудността идваше обаче от долната свивка. Запушили я бяха тлеещите безжизнени тела на птиците. Той почти не забелязваше атаката по прозорците и вратата; нека да бият с криле, да трошат човките си, да се погубват при опита да нахлуят в дома му. Няма да могат да влязат. Благодари на господа, че къщата му беше от старите — с малки прозорци и дебели стени. Не приличаше на домовете, построени от общината. Бог да ги пази онези, които живееха в новите къщи по-нагоре по пътя.