— Стига сте плакали — извика Нат на децата. — Няма от какво да се плашите, стига сте плакали.
После продължи да изгребва горящите, тлеещи трупове, които падаха в огъня.
„Това ще ги пропъди — каза си той. — Тягата и пламъците ще ги прогонят. Всичко ще бъде наред, ако коминът не се подпали. Заслужавам да ме застрелят за тази небрежност. Аз съм си виновен. Трябваше непременно да подсиля огъня. Знаех си, че има нещо.“, Сред дращенето и думкането по дъските, заковани на прозорците, изведнъж се разнесоха успокоителните удари на кухненския часовник. Оставаха малко повече от четири часа. Нат не беше много сигурен кога точно трябва да започне отливът. Предполагаше, че няма да е преди седем и половина — осем без двадесет.
— Запали примуса — каза той на жена си. — Направи чай, а за децата какао. Няма защо да седим и да бездействаме.
Ето това бе най-разумното: да им търси занимания — не само на нея, но и на децата. Нека да се движат, да ядат, да пият. Най-доброто за случая беше да се прави нещо.
Той зачака до огъня. Пламъците гаснеха, а от комина не падаха вече почернели трупове. Завря машата докъдето можеше да стигне — не намери нищо. Нищичко. Коминът не бе запушен. Чак тогава изтри потта от челото си.
— Хайде, Джил, донеси ми още съчки. Сега огънят ще гори както трябва.
Тя обаче не искаше да се приближи до него. Стоеше, вперила поглед в купчината опърлени птичи тела.
Опасността с комина бе преминала. Нямаше да се повтори, ако можеха да поддържат огъня денонощно.
„Утре ще трябва да взема още въглища от фермата — помисли си Нат. — Тези в никакъв случай няма да ни стигнат. Все пак ще се оправя. Ще свърша всичко по време на отлива. Нещата ще са наред, ако успея да донеса каквото ни трябва.“ Пиха чай и какао и ядоха филии, намазани с пастет. Нат забеляза, че им остава само половин хляб. Нищо, ще се справят.
— Стига! — развика се малкият Джони, като сочеше с лъжицата си към прозорците. — Спрете, лоши птици такива!
— Тъй де — усмихна се Нат, — не ги щем тия хубостници тук, нали? До гуша ни дойдоха.
Взеха дори да се развеселяват, когато чуваха как птиците-самоубийци тупват с глух удар на земята.
— Още една, тате! — изкрещя Джил. — Край, преби се.
— Така и се пада — отвърна Нат. — Туп и тази. Разбойници такива.
Ето как трябваше да приемат нещата. Само тъй щяха да се справят. Ако можеха да запазят това настроение до седем часа, до първите новини, съвсем нямаше да е зле.
— Дай една цигара — каза той на жена си. — Димът ще прогони миризмата на пърленото.
— Останали са само две — отговори тя. — Мислех да ти купя няколко кутии от магазина.
— Ще изпуша едната — рече Нат, — другата да стои за всеки случай.
Нямаше смисъл да кара децата да почиват. Каква почивка можеше да има, докато чукането и драскането по прозорците продължаваха. Той седна на дюшека сред струпаните одеяла, прегърна с една ръка жена си, която държеше на скута си малкия Джони, а другата сложи на рамото на Джил.
— Да им се възхитиш направо на тия хубостници — обади се Нат. — Какви са упорити само! Казваш си: ето най-сетне ще се уморят, но нищо подобно.
Трудно им беше да се възхищават. Чукането продължаваше с все сила и Нат долови нов стържещ звук като че ли вече някаква по-остра човка бе поела щафетата от своите събратя. Опита се да си спомни имената на птиците, напрегна мисълта си. Искаше да отгатне коя точно би могла да бъде новата птица. Не бе кълвачът. Неговите удари бяха по-леки и по-чести. Това беше по-сериозен противник и ако караше все така, дъските скоро щяха да се нацепят, както се бяха счупили стъклата. Тогава си спомни за ястребите. Дали пък те не бяха заместили чайките? Дали на первазите нямаше и мишелови, които използваха не само човките си, но и ноктите си? Ястреби, мишелови, керкенези, соколи — как не се бе сетил досега за хищните птици? Беше забравил каква страшна сила крият ноктите им. Оставаха още три часа и през това време щяха да чуват как се цепи дървото, как дращят ноктите по него. Нат се огледа наоколо, за да види какво още може да се използува от покъщнината за подсилване на вратата. Прозорците бяха защитени с шкафа, ала вратата го безпокоеше. Качи се горе, но на площадката спря и се ослуша. По пода в детската стая се чуваше някакво топуркане. Птиците бяха нахлули… Той допря ухо до вратата. Не грешеше. Чу пърхането на крилата и шума от движението им по пода, В другата спалня нямаше нищо. Влезе вътре и започна да изкарва навън мебели. Трупаше ги на площадката — опасяваше се, че вратата на детската стая може да поддаде. Трябваше да се подготви. Макар че вероятно нямаше да има нужда. Вратата се отваряше навътре и затова нямаше как да я затисне с мебелите. Единствената възможност бе да ги струпа на площадката.