— Вземи и нас — помоли го, — не можем да останем сами. По-добре да умра, отколкото да стоя тук сама.
Той се замисли, кимна.
— Добре. Хайде, донеси кошниците и количката на Джони. Ще пренесем нещата с нея.
Облякоха се топло с ръкавици и с шалове, за да се предпазят от хапещия вятър. Жена му сложи Джони в количката, Нат хвана Джил за ръката.
— Птиците — захленчи тя, — ей ги там, в полето!
— Няма да ни сторят нищо — успокои я той. — Нали е светло.
Тръгнаха през нивите. Птиците не помръдваха. Чакаха, обърнали глави към вятъра.
Когато стигнаха до завоя при фермата, Нат спря и каза на жена си да се подслони с двете деца край плета и да го чака.
— Искам да видя мисис Триг — възпротиви се тя. — Ако вчера са ходили на пазар, можем да вземем на заем толкова много неща. Не само хляб, ами и…
— Чакай тук — прекъсна я Нат. — Ще се върна веднага.
Погледна напред към фермата. Кравите се движеха неспокойно из двора и мучаха. Видя, че овцете са пробили дупка в оградата и сега бродеха без надзор из градинката пред къщата. От комините не излизаше никакъв пушек. Обхванаха го лоши предчувствия. Не биваше жена му и децата да идват с него там.
— Не искам да ми възразяваш сега — рече Нат грубо. — Прави каквото ти казвам.
Тя се прислони с количката на завет до плета.
Нат тръгна към фермата сам. Проправи си път сред стадото от мучащи тъжни крави, които се бутаха на-сам-натам, с пълни вимета. Видя, че колата е оставена до портата, а не е прибрана в гаража. Прозорците на къщата бяха изпочупени. Из двора лежаха много мъртви чайки. Живите птици бяха накацали на групи по дърветата зад фермата и по покрива на къщата. Не помръдваха. Само го наблюдаваха.
Тялото на Джим лежеше проснато насред двора, онова, което бе останало от него. След като птиците си бяха свършили работата, кравите го бяха стъпкали. Пушката му бе до него. Вратата на къщата беше затворена и залостена, но тъй като прозорците бяха изпотрошени, не бе трудно Нат да ги отвори и да прескочи вътре. Видя тялото на Триг близо до телефона. Сигурно се е опитвал да се свърже с централата, когато птиците са го връхлетели. Слушалката висеше, апаратът бе изтръгнат от стената. От мисис Триг нямаше и следа. Вероятно бе на горния етаж. Имаше ли смисъл да се качва? Призля му. Представи си какво ще намери там.
„Слава богу — каза си той, — че нямаха деца.“ Надви неохотата си и пое нагоре, но насред пътя внезапно се спря и бързо слезе. Видя краката и които се подаваха от отворената врата на спалнята. Наоколо и имаше тела на черноглави чайки, съзря и един счупен чадър.
„Вече нямат нужда от помощ — помисли си Нат, — безполезно е. Остават ми само пет часа, дори по-малко. Те не биха се сърдили. Трябва да взема оттук, каквото мога.“ Върна се при жена си и децата.
— Ще използвам колата — каза и. — Ще я натоваря с въглища и газ за примуса. Ще ги закараме вкъщи и ще се върнем пак за другите неща.
— Ами семейство Триг? — попита жена му.
— Сигурно са отишли при някои приятели.
— В такъв случай да дойда ли да ти помогна?
— Не. Там е голяма бъркотия. Кравите и овцете са се пръснали навсякъде. Чакай тук, ще докарам колата. Можете да седнете в нея.
Несръчно изкара колата от двора и все на заден ход продължи надолу и спря на пътя. Оттук жена му и децата не можеха да видят тялото на Джим.
— Елате — нареди им Нат, — оставете количката, тя не ни трябва. По-късно ще я приберем. Сега ще натоваря колата.
Жена му го гледаше непрекъснато в очите. Сигурно бе разбрала всичко, иначе би поискала да му помогне да намерят хляба и продуктите.
Три пъти ходиха до фермата и се връщаха обратно вкъщи и чак тогава той реши, че имат всичко, от което се нуждаят. Изненада се, когато се замисли колко много неща им бяха необходими. Като че най-важни бяха дъските за прозорците. Наложи се да се разтърси из фермата за дървен материал. Искаше да поднови дъските на всички прозорци в къщата. Свещи, газ, гвоздеи, консерви — списъкът се оказа безкраен. Освен това издои три крави. А другите, горките, щяха да продължат да мучат.
Когато последния път се връщаше към къщи, спря колата при автобусната спирка и влезе в телефонната кабина. Постоя няколко минути; заудря по вилната. Напразно. Линията беше прекъсната. Изкачи се по един насип и се огледа наоколо, но нямаше никакъв признак за живот — навред из полето бяха птиците, които чакаха и наблюдаваха.
„Човек би помислил, че поне ще искат да се нахранят — рече си той, — а няма просто да стоят така.“ После се сети. Птиците бяха преситени. Взели си бяха своето през нощта. Затова не се помръдваха тази сутрин…
Комините на общинските къщи не пушеха. Нат се замисли за децата, които побягнаха през полето предната вечер.