Нат затвори прозореца и вратата на малката стая и прекоси обратно коридора към спалнята. Жена му седеше в леглото, едното дете спеше до нея, а по-малкото, с превръзка на лицето, се бе отпуснало в ръцете и. Завесите закриваха плътно прозореца, свещите горяха. На жълтата светлина лицето и изглеждаше, червено. Тя му направи знак с глава да мълчи.
— Най-сетне заспа — прошепна жена му, — току-що. Трябва да се е порязал на нещо, в единия край на окото му имаше кръв. Джил каза, че е от птиците. Каза, че като се събудила, видяла птиците в стаята.
Погледът на жена му търсеше у него някакво потвърждение. Тя изглеждаше ужасена, объркана и Нат не искаше да се издаде, че също е смаян, почти зашеметен от случилото се през последните няколко часа.
— Там наистина има птици — заяви той, — петдесетина мъртви птици. Червеношийки, мушитрънчета, всякакви от тукашните птички. Като че ли са пощурели от източния вятър, обхванала ги е сякаш някаква лудост. — После седна на леглото до жена си и взе ръката и. — От времето е — рече и, — от това трябва да е, времето е лошо. Може пък и да не са тъдявашни тия птички. Може и да са прогонени насам от по-високите места.
— Добре де, Нат — прошепна жена му, — че то времето се развали едва тая нощ. Не е валял сняг, та да ги прогони. Пък и е рано още да са изгладнели. Из нивите има толкоз храна за тях.
— От времето е — повтори Нат. — Казвам ти, само е от времето.
И неговото лице бе изопнато и уморено като нейното. Известно време те се гледаха, без да продумат.
— Ще сляза долу да направя чай — рече той. Видът на кухнята му вдъхна увереност: чашите и чиниите, подредени върху бюфета, масата и столовете, плетката на жена му, сгъната на нейния стол, играчките на децата в ъгловия шкаф.
Той клекна, изгреба пепелта и запали отново огъня. Пламтящите дърва възвърнаха обичайното му състояние, кипящият чайник и кафявата каничка за запарка създаваха чувството за уют и сигурност. Нат изпи чая си и качи една чаша на жена си. После се изми на мивката в нишата, обу ботушите си и отвори задната врата.
Небето бе надвиснало, оловносиво, а кафявите хълмове, които довчера блестяха облени от слънце, сега изглеждаха мрачни и голи. Източният вятър минаваше като бръснач и оголваше дърветата, а изсъхналите листа трепереха, и се разпиляваха с вихъра. Нат тропна с ботуш по земята. Беше твърда, замръзнала. За пръв път му се случваше, времето тъй бързо и неочаквано да се промени. Само за една нощ бе настъпила мрачна, безснежна зима.
Децата вече бяха будни. Джил бъбреше горе, а малкият Джони пак плачеше. Нат чу гласа на жена си, ласкав, утешителен. Ето че слязоха долу. Той бе приготвил закуската и денят започна както обикновено.
— Изпъди ли птиците? — попита дъщеря му, успокоена от огъня в кухнята, от деня, от закуската.
— Да, няма ги вече — отвърна Нат. — Източният вятър ги е довел. Бяха уплашени и объркани, търсеха подслон.
— Те искаха да ни кълват — каза Джил. — Нахвърлиха се право срещу очите на Джони.
— Изплашени са били, затуй — обясни Нат. — Попаднали са в тъмната стая, не са знаели къде се намират.
— „Дано да не дойдат пак — рече Джил. — Може би ако им сложим хляб отвън на прозореца, те ще го изядат и ще отлетят.
Щом закуси, тя отиде да си вземе палтото и качулката, после си подреди чантата. Нат не каза нищо, но жена му го погледна през масата. Разбраха се безмълвно.
— Ще я заведа до автобуса — заяви той. — Днес нямам работа във фермата.
А докато детето се миеше, Нат поръча на жена си:
— Дръж прозорците затворени, вратите също. За всеки случай. Аз ще отида във фермата. Ще разбера дали са чули нещо нощес. — После тръгна с дъщеричката си нагоре по пътеката. Тя, изглежда, бе забравила нощната случка. Подскачаше пред него, гонеше листата, а леденият, вятър шибаше лицето и, поруменяло от студа.
— Ще вали ли сняг, тате? — попита детето. — Студено е.
Нат погледна към мрачното небе, усети как вятърът пронизва гърба му.
— Не — отговори и, — няма да вали. Тая зима ще е черна, без сняг.
През цялото време той търсеше с очи птиците: оглеждаше плетовете, взираше се над тях към ширналите се нататък поля, обърна поглед и към горичката от другата страна на фермата, където обикновено се събираха гарги и врани. Не видя нито една птица.
Другите деца чакаха на автобусната спирка, увити, с качулки на главите като Джил, с побелели, свити от студа личица.