Той не отговори. Не мислеше за червеношийките и врабчетата. Мислеше за чайките…
Качи се горе и работи там цялата сутрин, като закова дъски на прозорците на спалните и запуши отдолу комините. Добре, че имаше почивен ден и не трябваше да бъде във фермата. Спомни си за едно време, в началото на войната. Тогава не беше женен и приготви дъските, с които трябваше да затъмнят прозорците на майчината му къща в Плимут. Направи и скривалище, макар че то сетне се оказа безполезно. Чудеше се дали във фермата ще вземат такива предпазни мерки. Съмняваше се. Твърде безгрижни хора бяха Хари Триг и жена му. Може би щяха да се изсмеят на всичко това и да отидат на танци или на турнир по вист.
— Обядът е готов — извика го жена му от кухнята.
— Добре, слизам.
Доволен бе от свършената работа. Дъските лягаха добре върху стъклата и в основата на комините.
Когато се нахраниха и жена му започна да мие съдовете, Нат пусна радиото, за да чуе новините в един часа. Повториха съобщението, което тя бе записала сутринта, но имаше и някои допълнения. «Навсякъде птичите ята предизвикват смут — прочете говорителят, — а в Лондон те така плътно покриха небето в десет часа тази сутрин, че над града сякаш бе надвиснал огромен черен облак. Птиците тук са накацали по покривите, первазите на прозорците и комините. Косове, дроздове, обикновени домашни врабчета и както може да се очаква в такъв голям град, много гълъби и скорци, включително и честите гостенки по Темза — черноглавите чайки. Гледката е толкова необичайна, че на много оживени улици движението бе спряно, хората напуснаха магазините и канцелариите и на големи тълпи изпълниха улиците и тротоарите, за да наблюдават птиците.» Описаха няколко произшествия, изтъкнаха отново предполагаемите причини за студа и глада и повторно отправиха предупреждение към населението. Гласът на говорителя беше сдържан и равен. Нат остана с впечатлението, че този човек гледа на цялата работа като на добре измислена шега. Навярно ще има и други като него, стотици, които не знаят какво е да водиш борба с птиче ято в мрака. А може би довечера в Лондон ще има и веселия, също като след избори. Хората ще наизлязат, ще викат и ще се смеят, някои ще се напият. «Хайде да гледаме птиците!» Нат изключи радиото. Стана и се зае да заковава кухненските прозорци. Жена му го наблюдаваше, а малкият Джони вървеше по петите и.
— Какво, и тук ли ще слагаш дъски? — попита тя. — Ще трябва да паля свещите още преди три часа. Мисля, че тук долу няма нужда от дъски.
— По-добре тъй, отколкото да съжаляваме после — отговори Нат. — Не искам да рискувам.
— Знаеш ли какво трябва да направят? Трябва да съберат войската и да започнат да стрелят по птиците — рече жена му. — Ще ги изплашат и скоро те сами ще избягат.
— Ами да опитат — каза Нат. — Само че как ще го направят?
— Когато докерите стачкуват — отвърна жена му, — изпращат войници на доковете и те разтоварват корабите.
— Да — заяви Нат, — но населението на Лондон е над осем милиона. Помисли си колко сгради има, апартаменти, къщи. Смяташ ли, че има достатъчно войници, за да плъзнат по всички покриви да стрелят по птиците?
— Не знам, но нещо трябва да се направи. Те са длъжни да вземат мерки.
Нат си помисли, че «те» несъмнено обсъждат проблема точно в този момент, но каквото и решение да вземеха, то щеше да се отнася за Лондон и за големите градове и нямаше да помогне на хората тук, отдалечени на близо петстотин километра от столицата. Всеки трябваше да се погрижи за себе си.
— Как сме с храната? — попита той.
— Стига де, няма ли да измислиш още нещо?
— Спокойно, какво имаме в килера?
— Утре е ден за покупки, сам знаеш. Не обичам да държа вкъщи много храна, разваля се. Месарят идва вдругиден. Но утре, като изляза, мога да донеса нещо.
Нат не искаше да я плаши. Помисли си, че е съвсем вероятно утре тя да не може да отиде до града. Погледна в килера за храна и в бюфета, където жена му държеше консервите. Щяха да им стигнат за няколко дни. Ала хлябът бе на привършване.
— А хлебарят?
— Той също идва утре.
Нат видя, че имат брашно. Ако хлебарят не дойде, имаше колкото за една пита.
— Добре са си били едно време — отбеляза той, — жените са месили два пъти седмично, имали са солени сардини и всяко семейство е било тъй запасено, че ако се наложи, да преживее цяла обсада.
— Давала съм на децата риба от консерви, но те не я обичат — рече жена му.
Нат продължи да зачуква дъските по прозорците. Сети се за свещи. И те бяха на привършване. Сигурно е имала предвид, че утре трябва да купи. Е, какво да се прави. Ще си легнат рано тази вечер. Да, но ако…