Дори да й липсваха по-строгите протестантски обреди от детството й, Фий никога не го показваше. Тя зачиташе религиозните убеждения на Пади, придружаваше го на църква и се грижеше децата й да вярват само в католическия бог. Но тъй като тя самата не бе станала католичка, в дома им липсваха онези ежедневни ритуали като „Отче наш“ преди ядене и молитвата преди лягане, които да поддържат постоянната връзка с бога.
Освен онзи път, когато отиде до Уахин преди година и половина, Меги никога не бе ходила по-далеч от плевнята и ковачницата в падината. В деня, когато щеше да тръгне на училище, беше толкова развълнувана, че повърна закуската си и трябваше да я вкарат пак в спалнята, за да бъде измита и преоблечена. Съблякоха хубавия нов тъмносин костюм с голяма бяла моряшка яка, надянаха й ужасната кафява рокля с висока яка около тънкото вратле, която я задушаваше.
— И, Меги, за бога, друг път, като ти се повдигне, кажи ми навреме! Не чакай да стане късно, че да трябва после да чистя и да пера. А сега бързай, защото, ако закъснееш за звънеца, сестра Агата бие с пръчка. Дръж се добре и слушай братята си.
Боб, Джек, Хюи и Стю нетърпеливо подскачаха край портата, когато Фий най-сетне избута Меги през вратата със сандвичите с мармалад за обяд в една вехта ученическа чанта.
— Хайде, Меги, закъсняваме! — извика Боб и пое по пътя.
Меги затича след отдалечаващите се фигури на братята си.
Минаваше седем сутринта. Мекото слънце грееше от преди няколко часа. Росата по тревата се беше вдигнала — освен на сянка. Пътят до Уахин, глинест и набразден от колелата на каруци, представляваше две тъмночервени ивици, разделени от широк пояс тучна трева. Бели калии и оранжеви латинки пъстрееха във високата трева от двете страни, където спретнати дървени огради предпазваха крайпътните имения от неканени посетители.
На път за училище Боб винаги вървеше покрай десните огради, като крепеше върху главата си кожената чанта, вместо да я носи на гръб. Оградите вляво бяха на Джек, така че самият път беше на разположение на тримата най-малки Клийри. На билото на дългия стръмен хълм, по който трябваше да се изкачат от долчинката в ковачницата до мястото, където пътят на Робъртсън се вливаше в главния, те спряха за момент запъхтени: пет главички — червеникави сияния на фона на осеяното с пухкави облаци небе. Оттук започваше най-приятното — спускането по хълма. Те се хванаха за ръце и препуснаха по тревистия склон, завършващ в туфичка цветя, а на децата им се щеше да имат повече време, за да се промъкнат под оградата на мистър Чапмън и да се изтъркалят до долу като камъчета.
Къщата на Клийри беше на пет мили от Уахин и докато се показаха телеграфните стълбове в далечината, краката на Меги вече трепереха, а чорапите й се бяха смъкнали. Наострил уши да чуе звънеца, Боб нетърпеливо погледна към Меги, която пристъпваше с мъка, придърпваше гащичките си и от време на време жално си поемаше дъх. Под буйната разпиляна коса лицето й беше поруменяло и все пак си оставаше странно бледо. С въздишка Боб подаде чантата си на Джек и потупа с ръце крачолите на голфа си.
— Ела, Меги, ще те нося на гръб дотам — каза той строго и заплашително погледна братята си, за да не си помислят, че се е размекнал.
Меги се покатери на гърба му, намести се така, че да сключи крака на кръста му, и блажено облегна глава на кокалестото му рамо. Сега можеше спокойно да разглежда Уахин.
Нямаше кой знае какво за гледане. Малко по-голям от голямо село, Уахин се простираше от двете страни на пътя, асфалтиран по средата. Най-голямата сграда беше местният хотел — на два етажа, с козирка, която засенчваше тротоара, подпряна на цял ред колони. Другата голяма постройка бе универсалният магазин, и той с козирка и с две дълги дървени пейки под претрупаните витрини, за да си почиват на тях минувачите. Пред сградата на масонската ложа се издигаше пилон и на върха му се вееше от лекия ветрец поизбеляло оръфано британско знаме. Градът все още не разполагаше с гараж, тъй като колите без конска тяга бяха твърде малко, но близо до масонската ложа имаше ковачница с конюшня зад нея, а до хранилките за коне стърчеше бензинова помпа. В цялото селище единствената постройка, която действително ловеше окото, беше някакъв магазин в особен светлосин цвят — не като английските, които бяха боядисани в убито кафяво. Частното училище и Англиканската църква бяха едно до друго, точно срещу църквата „Светото сърце“ и енорийското училище.
Когато петте деца минаваха покрай универсалния магазин, заби камбаната на католическата църква, последвана от по-тежкия звън на голямата камбана на стълба пред средното училище. Боб се затича и те влязоха в настлания с пясък двор точно когато петдесетина деца се строяваха пред една дребничка калугерка, размахваща върбова пръчка, по-дълга от самата нея. Без да чака да му кажат, Боб заведе братята и сестра си малко встрани от редиците ученици и застана с вперени в пръчката очи.