Католическият манастир беше на два етажа, но понеже беше доста далеч от улицата и зад ограда, не се забелязваше на пръв поглед. Трите сестри от ордена на милосърдните, които служеха в него, живееха на втория етаж заедно с четвърта монахиня. Тя беше икономка и никога не се виждаше наоколо. В три големи стаи на долния етаж се помещаваше училището. Широка сенчеста веранда опасваше правоъгълната постройка и в дъждовни дни позволяваха на децата да седят смирено на нея в междучасията и в обедната почивка, но в слънчево време детски крак не можеше да пристъпи там. Няколко клонести смокини хвърляха сянка върху просторния двор, а зад училището теренът се спущаше малко надолу към затревен кръг, който условно наричаха „ямата за крикет“.
Без да обръщат внимание на приглушеното хихикане откъм строените деца, Боб и братята му стояха съвсем мирно, докато учениците влизаха с маршова стъпка под звуците на „Вяра на нашите предци“, които сестра Катерина изтръгваше от раздрънканото училищно пиано. Едва когато и последното дете се скри, сестра Агата, застанала като паметник, се размърда и помитайки величествено пясъка на настилката с полите на тежката си шевиотна дреха, се отправи към мястото, където чакаха петимата Клийри.
Меги зяпна от изненада, понеже никога не бе виждала монахиня. Видът й беше наистина необикновен: три петънца плът представляваха лицето и ръцете на сестра Агата, останалото беше колосан нагръдник и голяма кръгла яка, ослепително бели върху катове от най-черното черно, с тежка дървена броеница, закачена на железния пръстен, който държеше краищата на широкия кожен колан върху маститата талия на сестра Агата. Кожата на сестра Агата беше винаги зачервена от прекалено миене и от притискане на острите като ножове краища на колосаната забрадка, обградила предната част на главата й — нещо твърде безформено, за да се нарече лице. Малки косъмчета бяха изникнали на снопчета по цялата й брада, която беше притисната безмилостно на две от забрадка. Устни почти не личаха, защото бяха присвити в една-единствена линия от вглъбяването в трудната задача да бъде Христова невеста в тази затънтена колония с обратни сезони, след като се беше покалугерила в приветливото абатство Киларни преди повече от петдесет години. Два малки пурпурни белега се бяха врязали от двете страни на носа й от безжалостната метална рамка на кръглите очила, зад които надничаха очите й — подозрителни, бледосини и злобни.
— Е, Робърт Клийри, защо закъсняхте? — излая сестра Агата със сухия си, някога ирландски глас.
— Извинете, сестро — отвърна Боб сковано, без да отмества синьо-зелените си очи от върха на потрепващата пръчка, която се люшкаше напред-назад.
— Защо закъсняхте? — повтори въпроса си тя.
— Извинявайте, сестро.
— Днес е първият ден от новата учебна година, Робърт Клийри, и смятах, че би трябвало поне тази сутрин, ако не други, да положите усилие да дойдете навреме.
Меги се разтрепери, но събра кураж.
— О, моля ви, сестро, аз съм виновна — изписка тя.
Бледосините очи се отместиха от Боб и сякаш пронизаха до дъното на душата Меги, която гледаше нагоре с чиста невинност, без да съзнава, че нарушава първото правило в един безкраен двубой на живот и смърт между учители и ученици: никога не давай обяснения. Боб бързо я срита и Меги, учудена, го погледна изкосо.
— Защо си виновна ти? — запита монахинята с най-ледения глас, който Меги бе чувала някога.
— Ами повърнах върху масата и се изцапах цялата чак до гащите, та мама трябваше да ме измие и преоблече, и затова закъсняхме — обясни Меги простичко.
Лицето на сестра Агата остана безизразно, но устата й се сви като пренавита пружина и върхът на пръчката се наклони един-два сантиметра.
— Коя е тази? — троснато се обърна тя към Боб, сякаш обектът на нейния въпрос беше някакъв нов и особено противен вид насекомо.
— Моля, сестро, това е сестра ми Мегън.
— Тогава занапред я научи, Робърт, че има някои неща, които възпитаните хора не бива никога да споменават. В никакъв случай не бива да назоваваме с името й която и да е част от бельото си, и това го знаят още от съвсем малки всички деца на почтени семейства. Дайте си ръцете всички.
— Но, сестро, вината е моя! — простена Меги, като протегна ръце с дланите нагоре, както бе виждала братята си да правят на шега хиляди пъти в къщи.