Два дни преди Коледа на 1917 г. Пади донесе седмичния си вестник и нов куп книги от библиотеката. Този път обаче той се залови най-напред с вестника. Редакцията беше заимствала нова идея от големите американски списания, каквито много рядко стигаха до Нова Зеландия: всички вътрешни страници бяха с материали за войната. Имаше мъгляви снимки от щурма на Австралийския и Новозеландския армейски корпус срещу непристъпните скали на Галиполския полуостров; дълги статии, възхваляващи смелостта на войниците от Южното полукълбо; биографии на всички австралийци и новозеландци, удостоени с Викторианския кръст — от основаването му досега, и прекрасен офорт върху цяла страница, изобразяващ австралиец от леката кавалерия на кон, с извадена сабя и дълги меки пера, втъкнати в подвитата периферия на шапката му.
При първата възможност Франк грабна вестника и жадно зачете статиите, като се опиваше от приповдигнатия им шовинистичен тон, а очите му блестяха странно.
— Татко, искам да отида! — каза той и почтително остави вестника на масата.
Фий се извърна рязко и разля яхнията по цялата печка, а Пади замръзна в уиндзорското кресло, забравил книгата си.
— Твърде млад си, Франк — отвърна той.
— Не съм! На седемнадесет години съм, татко. Вече съм мъж. Защо да стоя тук тихо и кротко, докато швабите и турците колят като добитък нашите хора? Крайно време е и един Клийри да направи нещо.
— Не отговаряш на възрастовите изисквания, Франк — няма да те вземат.
— Ще ме вземат, ако ти не си против — възрази веднага Франк, впил тъмните си очи в лицето на Пади.
— Но аз съм против. Сега работиш само ти и парите, които печелиш, са ни нужни, знаеш много добре.
— В армията също ще ми плащат.
— Ха, войнишка заплата — изсмя се Пади. — Има повече сметка да си ковач в Уахин отколкото войник в Европа.
— Но като отида там, може би ще ми се удаде да стана нещо повече от ковач. Това е единственият начин да изляза оттук, татко.
— Глупости! Бога ми, момче, не знаеш какво говориш. Войната е ужасно нещо. Аз съм роден в страна, която е воювала хиляда години, и знам по-добре от теб. Не си ли чувал какво разправят онези, които са участвали в Бурската война? Като ходиш толкова често в Уахин, вслушай се следващия път. Във всеки случай прави ми впечатление, че проклетите англичани използват австралийските и новозеландските войници като пушечно месо за оръдията на врага там, където не искат да хабят своите хора. Видя ли как онзи самохвалко Чърчил изпрати нашите в такава безсмислена битка като тази при Галиполи! Десет хиляди убити от общо петдесет хиляди. Двойно повече от средновековното наказание, когато са убивали по един на всеки десет души. Защо ти е да се биеш за майка Англия? Какво е направила тя за теб, освен че обезкърви колониите си? Ако отидеш в Англия, ще те гледат с пренебрежение, защото си от колониите. Не е застрашена нито Нова Зеландия, нито Австралия. Едно поражение може да бъде дори от полза за майка Англия. Крайно време е някой да й го върне за онова, което направи с Ирландия. И една сълза няма да пролея, ако кайзерът мине с войските си по Странд4.
— Но аз искам да отида в армията, татко!
— Можеш всичко да искаш, Франк, но няма да стане; затова по-добре го забрави. А освен това си нисък за войник.
Лицето на Франк пламна, устните му се свиха: ниският му ръст бе слабото му място. В училище винаги беше най-ниският в класа и тъкмо затова се биеше два пъти повече от другите. А напоследък го бяха обзели тежки съмнения, тъй като и на седемнадесет години си оставаше все метър и петдесет седем — колкото беше на четиринадесет. Ами ако вече е спрял да расте? Само той си знаеше на какви мъки подлагаше тялото и духа си: изпъване, гимнастика, безплодни надежди.
Работата в ковачницата му бе дала сила, несъответствуваща на височината му. Ако Пади съзнателно бе избирал занаят като за темперамента на Франк, не би могъл да намери по-подходящ. Въпреки дребния си ръст Франк пращеше от сила, не знаеше поражение в бой и славата му се носеше из целия полуостров Таранаки. Всичкият му гняв, отчаяние и чувството за малоценност участвуваха в боя в съюз с тяло в отлична форма, с пъргавия ум, свирепия нрав и твърдата му воля. Колкото по-едър и силен беше противникът му, толкова по-неудържимо бе желанието на Франк да го стъпче в прахта. Връстниците му го отбягваха, защото познаваха добре неговата агресивност. В последно време се беше бил и с по-възрастни от него и мъжете в околността още говореха за деня, когато премаза от бой Джим Колинз — метър и деветдесет по чорапи, двадесет и две годишен и прочут, че може да повдигне кон. Със счупена лява ръка и спукани ребра, Франк продължи да се бие, докато Джим Колинз не се превърна в жалка кървава маса в краката му. Едва го удържаха да не обезобрази напълно с ритници безжизненото му лице. Щом ръката му оздравя и свалиха превръзката от ребрата му, Франк отиде в града и вдигна кон, за да докаже, че Джим не е единственият, който го прави, и че това не зависи от ръста на човека.