Франк сечеше почти машинално в бързо падащия мрак, а Меги по навик се пазеше от треските и търпеливо чакаше той да я забележи. Когато стволът бе срязан до половината, Франк се обърна обратно, задъхан вдигна отново брадвата и продължи да сече от другата страна. Нарезът бе тесен и дълбок, за да не се хаби дървото и да става по-бързо. Колкото повече се приближаваше към центъра на ствола, толкова по-често брадвата потъваше цяла и треските прехвърчаха по-близо до тялото му. Той не им обръщаше внимание и сечеше още по-бързо. Стволът се прекърши съвсем внезапно и в същия момент Франк ловко подскочи, усетил го още преди брадвата да се впие за последен път. Когато двете парчета на ствола хлътнаха навътре, Франк се бе вече отстранил и се усмихваше. Но това не беше щастлива усмивка.
Той се обърна да вземе друга брадва и видя сестра си, седнала търпеливо, по нощница, закопчана от горе до долу. Все още не беше свикнал да гледа косата й на къси къдрици вместо навита — както обикновено — с парцалчетата, но смяташе, че момчешката прическа й отива и му се щеше да си остане все така. Отиде и приклекна до нея с брадва на коленете.
— Как се измъкна, пакостнице малка?
— През прозореца, щом Стю заспа.
— Ако не внимаваш, ще заприличаш съвсем на момче.
— Нищо. Предпочитам да играя с момчетата, отколкото сама.
— Сигурно. — Той седна с гръб до един пън и се извърна към нея. — Какво има, Меги?
— Франк, няма да заминеш, нали? — Тя постави ръката си с изгризани нокти на бедрото му, вперила тревожен поглед в него и отворила уста, понеже носът й беше пълен от усилията да сдържи сълзите си.
— Сигурно ще замина, Меги — отвърна й той нежно.
— Но, Франк, не бива! Мама и аз имаме нужда от теб! Честно казано, не знам какво ще правим, ако те няма.
Въпреки мъката си той се засмя, защото Меги несъзнателно подражаваше в говора си на Фий.
— Меги, понякога нещата не стават така, както искаме. Трябва да разбереш това. Ние сме възпитани да работим за доброто на цялото семейство и да не мислим за себе си. Но аз не съм съгласен с това и мисля, че всеки от нас има право да се погрижи преди всичко за себе си. Искам да замина, защото съм на седемнадесет години и е вече време да започна свой живот. Но татко не дава и казва, че в къщи съм по-полезен за семейството. И понеже още нямам двадесет и една години, трябва да постъпя, както иска татко.
Меги енергично закима, като се мъчеше да разплете нишките на това обяснение.
— Та, Меги, аз доста мислих по този въпрос. Заминавам и това е. Знам, че на теб и на мама ще ви е мъчно за мен, но Боб пораства вече, а на татко и на другите момчета няма да им липсвам. Татко се интересува само от парите, които изкарвам.
— Не ни ли обичаш вече, Франк?
Той се обърна и я грабна, прегърна я, замилва я с болезнена наслада, пропита от тъга, мъка и копнеж.
— О, Меги! Обичам теб и мама повече от всички други заедно! Господи, защо не си по-голяма, че да си поговорим? Или може би е по-добре, че си още толкова малка… да, по-добре е…
Той внезапно я пусна, като се мъчеше да се овладее, люшкайки глава насам-натам, облегнат на дънера, а устните и гърлото му конвулсивно мърдаха. После пак се обърна към нея:
— Меги, като пораснеш, ще ме разбереш по-добре.
— Моля ти се, не заминавай. Франк — повтори тя.
Смехът му прозвуча като ридание:
— Меги, не чу ли какво ти казах? Добре, все едно. Важното е да не казваш на никого, че си ме видяла тази нощ, разбра ли? Не искам да помислят, че си замесена.
— Чух те, Франк, чух всичко. И ти обещавам, че няма да кажа на никого. Но как ми се иска да не трябва да отиваш.
Беше още много малка, за да изрази онова още неосъзнато чувство в сърцето си: ако Франк си иде, кой ще й остане? Той единствен проявяваше обич към нея. Само той я взимаше на ръце и я прегръщаше. Докато беше по-малка, и баща й често я вдигаше, но откакто тръгна на училище, вече не й даваше нито на коленете му да сяда, нито да обвие с ръце шията му, като й казваше: „Ти си вече голямо момиче, Меги.“ А мама беше винаги толкова заета, толкова уморена и погълната от момчетата и от къщата. Франк й бе най-близък, Франк грееше като звезда на нейния малък къс небе. Той сякаш единствен обичаше да седи и да разговаря с нея и й обясняваше нещата така, че тя да ги разбере. Още от деня, в който Агнес остана без коса, Франк бе все до нея и въпреки многото й неприятности нищо не беше я засегнало дълбоко — нито боят, нито сестра Агата, нито въшките, — защото Франк идваше да я успокои и утеши.