Тя стана и успя да се усмихне:
— Добре тогава, Франк… Щом не може иначе.
— Сега трябваше да си в леглото си, Меги, и по-добре се връщай, докато мама не е разбрала. Хайде, бягай!
Думите му отпъдиха от главата й всичко друго, тя се наведе и затърси дългите поли на нощницата си, издърпа ги между краката си и хванала ги като опашка отпред, се затича, отмятайки с босите си ходила стърготини и остри тресчици.
На сутринта Франк го нямаше. Когато дойде да вдигне Меги от леглото, Фий беше мрачна и сопната. Меги скочи като опарена и се облече сама, без да поиска помощ дори за ситните копчета.
В кухнята момчетата седяха умърлушени около масата, а столът на Пади беше празен. Празен бе и столът на Франк. Меги седна на мястото си и се сгуши, разтреперана от страх. След закуска Фий смръщена ги отпрати навън, а зад плевнята Боб съобщи на Меги новината.
— Франк е избягал — рече задъхано той.
— Може би е отишъл само до Уахин — каза Меги.
— Не, глупачке! Отишъл е в армията. Ех, как не бях по-голям, да ида с него! Щастливец!
— Аз пък искам да си е у дома.
Боб сви рамене:
— Е, ти си момиче и от теб друго не може и да се очаква.
Заядливата забележка остана този път без последствия: Меги се върна в къщи да види какво може да помогне на майка си.
— Къде е татко? — попита тя, след като Фий й даде да глади носни кърпи.
— В Уахин.
— Ще доведе ли Франк?
Фий изпъшка:
— В това семейство е невъзможно да се запази тайна. Не, той знае, че няма да намери Франк в Уахин. Отиде да изпрати телеграма до полицията и армията в Уангануи. Оттам ще го върнат.
— О, мамо, дано да го намерят! Не искам Франк да си отиде!
Фий тупна разбитото масло върху масата и взе да мачка воднистата жълта купчина с две дървени лопатки.
— Никой от нас не иска Франк да замине и затова татко отиде да го доведе. — Устните й потрепериха и тя заудря още по-силно. — Горкият Франк! Горкият Франк! — въздъхна тя, но не към Меги, а на себе си. — Не разбирам защо децата трябва да плащат за греховете ни. Горкият ми Франк — толкова е особен… — Като забеляза, че Меги е престанала да глади, тя затвори уста и повече не проговори.
След три дни полицията доведе Франк. Той се съпротивявал ожесточено — каза на Пади сержантът от Уангануи, който го охраняваше.
— Какъв боец си отгледал! Щом разбра, че войниците са от караула, хукна като стрела, спусна се по стълбите и побягна на улицата, следван от двама войника. Ако не беше лошият му късмет да попадне на един дежурен полицай, мисля, че щеше да се измъкне. Неистово се бореше и трябваше пет души да му слагат белезниците.
С тези думи той свали тежките окови на Франк и го бутна грубо към предната врата. Франк се спъна, политна към Пади, но се дръпна като опарен.
Децата се бяха стаили до къщата недалеч от възрастните, гледаха и чакаха. Боб, Джек и Хюи стояха нащрек и се надяваха Франк пак да се сбие; Стюърт гледаше мълчаливо, кротък и състрадателен по душа. Меги бе хванала с ръце бузите си, притискаше ги и ги мачкаше в ужас да не би някой да стори зло на Франк.
Той се обърна и погледна най-напред майка си: черните му очи се впиха в нейните сиви — едно тайнствено и мъчително общуване, неизразено никога с думи. Яростният поглед на Пади го смазваше, унищожителен и пълен с презрение, сякаш искаше да му каже, че не е очаквал това от него, а Франк, признавайки правото му да се гневи, сведе очи. От този ден нататък Пади говореше на сина си само по работа. Но Франк се чувстваше най-зле пред другите деца: засрамен и сконфузен — пъстра птица, свалена на земята, преди да е избродила небето, с прерязани криле и секнала песен.
Меги изчака Фий да направи вечерната си обиколка, провря се през отворения прозорец и хукна през задния двор. Знаеше къде може да е Франк: на сеното в плевнята, далеч от любопитни очи и от баща им.
— Франк, Франк, къде си? — повика тя приглушено, като пристъпваше бавно в тишината и непрогледния мрак на плевнята, опипвайки предпазливо с пръстите на краката си като животно всяка следваща стъпка.
— Тук съм, Меги — стигна до нея отпадналият му глас, който сякаш не беше негов — без плам, без живот.
По звука тя го намери прострян в сеното и се сгуши до него, като обви ръце около гърдите му, докъдето стигаше.
— О, Франк, колко се радвам, че се върна.
Той простена, смъкна се по сеното, за да се изравни с нея, и отпусна глава на тялото й. Меги се вкопчи в гъстата му права коса и тихо затананика. В тъмното той не я различаваше, но осезаемото й съчувствие го отприщи. Разрида се, а тялото му се гърчеше от болка в бавни конвулсии и сълзите му мокреха нощничката й. Меги не заплака. Нещо в малката й душа бе вече достатъчно израснало и станало женствено, за да усети неустоимата пареща болка на чувството, че е необходима. И тя дълго люля главата му напред-назад, напред-назад, докато скръбта му се оттече, и остана само празнота.