Но вестта за смъртта на кардинала го накара да забрави Джъстийн. След десет минути той вече беше зад волана на мерцедеса на път за аутобана. Клетият старец Виторио, колко ли е самотен? Той винаги носеше най-тежкото бреме. По-бързо ще стигне във Ватикана с кола, вместо да се бави по летищата да чака самолетите. Така беше и по-сигурно — разчиташе само на себе си, което винаги беше едно от най-важните съображения за човек като него.
Кардинал Виторио му разказа цялата история и той остана толкова потресен, че не се и учуди защо Джъстийн не му се е обадила.
— Той дойде при мен и ме попита дали знам, че Дейн е бил негов син — говореше кроткият глас, докато ръката галеше нежно сиво-синкавия гръб на Наташа.
— И вие какво му отвърнахте?
— Казах, че съм се досещал. Повече не можех да му кажа. Но да бяхте видели лицето му! Ах, лицето му! Разплаках се.
— Това го е погубило, разбира се. Когато го видях последния път, помислих си, че не е добре, но той ми се изсмя, като го посъветвах да отиде на лекар.
— Такава е била волята божия. Ралф де Брикасар беше познал душевни терзания, през каквито малцина минават. Смъртта ще му даде покоя, който той не можа да намери в този живот.
— Но момчето, Виторио… каква трагедия!
— Така ли мислите? Аз съм по-склонен да го възприема като красиво. Убеден съм, че за Дейн смъртта е била само добре дошла и не се учудвам, че господ не е могъл да чака нито миг повече да прибере Дейн при себе си. Скърбя, но не за момчето. Скърбя за майка му, която трябва толкова много да страда. И за сестра му, за вуйчовците му, за баба му. Не, за Дейн наистина не скърбя. Отец О’Нийл живя в почти пълна чистота на ума и душата. Какво друго би могла да е смъртта за него освен въведение във вечния живот? За нас, другите, този път не е така лек.
От хотела си Райнер изпрати в Лондон телеграма, в която обаче не си позволи да изрази нито гняв, нито обида, нито разочарование. Тя гласеше само:
Трябва да се върна в Бон, но в края на другата седмица идвам в Лондон. Защо не ми съобщи? С много обич.
На бюрото му в Бон го чакаше писмо с бърза поща от Джъстийн и препоръчана пратка, която секретарката му обясни, че пристигнала от адвокатите на кардинал де Брикасар в Рим. Той разпечата най-напред този плик и узна, че според завещанието на покойника трябва да добави още една фирма към огромния списък на предприятията, в чийто управителен съвет беше — „Майкар лимитид“. Освен това и Дройда. Малко разгневен, но и някак особено развълнуван, той разбра, че по този начин кардиналът му показва, че при последната равносметка той не се е оказал недостоен и че молитвите му, изречени за него през войната, не са били напразни. В ръцете на Райнер кардиналът поверяваше грижата за Меги О’Нийл и семейството й. Поне така го изтълкува Райнер, защото завещанието на кардинала беше формулирано най-общо — другояче не би било допустимо.
Той хвърли плика в кошчето за общата несекретна кореспонденция и отвори писмото на Джъстийн. То започваше зле — без никакво обръщение.
Благодаря за телеграмата. Нямаш представа колко съм доволна, че не се виждахме през последните няколко седмици, защото би ми било неприятно да си близо до мен. Тогава единственото, което си мислех, като се сетех за теб, беше, че не знаеш, слава богу. Сигурно ще ти е трудно да ме разбереш, но наистина не желая да те виждам сега. Няма нищо привлекателно в скръбта, Рейн, нито пък ти би облекчил моята скръб, ако й станеш свидетел. Това в същност е доказателство колко малко те обичам. Ако наистина те обичах, бих се обърнала към теб инстинктивно, нали? Но вместо това аз ти обръщам гръб.
Затова е по-добре да се разделим завинаги, Рейн. Не мога нищо да ти дам и не искам нищо от теб. Едва сега се убедих какво значи близостта с един човек в продължение на двадесет и шест години. Не бих понесла да го преживея отново, а ти точно това искаш, спомняш ли си? Брак или нищо. Е, аз избирам нищото.
От мама разбрах, че старият кардинал умрял няколко часа, след като съм заминала от Дройда. Странно. Мама беше доста съкрушена от смъртта му. Не ми каза, но аз я познавам. Недоумявам защо и тя, и Дейн, и ти го харесвахте толкова много. Никога не съм могла да го понасям — така мазно говореше. И не бих си променила мнението само защото е умрял.
Това е. Няма друго. Съвсем сериозно ти говоря, Рейн. Предпочитам да нямам нищо общо с теб. Желая ти всичко хубаво.