— Не — каза той невъзмутимо. — Само че Джъстийн не може да живее без разнообразие. В Дройда ще се задуши.
— Искате да кажете, че тук няма да се чувства щастлива.
— Не, не точно това. Не се съмнявам, че ако предпочете да се върне и се омъжи за Бой Кинг… кой в същност е този Бой Кинг?
— Наследникът на съседния чифлик, Бугела, и неин приятел от детинство, който би искал да й бъде повече от приятел. Дядо му държи да се оженят, за да се запази наследството, а аз — защото смятам, че тъкмо това е нужно на Джъстийн.
— Разбирам ви. Добре, ако тя се върне тук и се омъжи за Бой Кинг, ще се научи да бъде щастлива. Но щастието е относително състояние. Според мен тя едва ли ще познае онова удовлетворение, което ще има с мен. Защото, мисис О’Нийл, Джъстийн обича мен, а не Бой Кинг.
— В такъв случай го показва по много странен начин — отбеляза Меги и дръпна връвта на звънеца да донесат чая. — Освен това, мистър Хартхайм, както вече ви казах, вие надценявате влиянието ми над Джъстийн. Тя никога не е зачитала и една думичка от онова, което й говоря, а какво остава да изпълни желанието ми.
— Не ме заблуждавайте — отвърна й той. — Знаете, че можете да го постигнете, стига да пожелаете. Не мога да искам от вас друго, освен да помислите върху това, което ви казах. И не бързайте — аз съм търпелив човек.
Меги се усмихна.
— Тогава сте изключение.
Той не се върна повече на тази тема, не отвори дума и тя. През цялата следваща седмица той се държа като обикновен гост, макар Меги да имаше чувството, че все се опитва да й покаже що за човек е. Братята й очевидно много го харесваха: щом узнаха, че е пристигнал, веднага напуснаха пасищата и останаха в къщи, докато той си замина за Германия.
Фий също го хареса. Очите й бяха толкова отслабнали, че вече не можеше да води сметките, но беше съвсем с ума си. Мисис Смит беше умряла, както спеше, още през зимата — в доста напреднала възраст — и вместо да натрапва нова икономка на Мини и Кет, които, макар и остарели, бяха още здрави, Фий предаде счетоводството изцяло на Меги и до голяма степен зае мястото на мисис Смит. Именно Фий разбра първа, че Райнер е пряката връзка с онази част от живота на Дейн, която никой в Дройда не бе имал възможност да сподели, и затова го помоли да им говори за него. Той се съгласи охотно, когато установи, че никой от обитателите на Дройда не се смущава да говори за Дейн и с голямо удоволствие всички слушат нови и нови разкази за него.
Зад прикритието на вежливостта Меги постоянно мислеше за разговора си с Рейн и за избора, който той й беше предложил. Тя отдавна беше престанала да се надява, че Джъстийн ще се върне, а ето че той едва ли не й даде гаранции, като дори каза, че Джъстийн ще бъде щастлива в Дройда. Освен това Меги му дължеше голяма благодарност, загдето прогони призрака на страха й, че Джъстийн е открила връзката между Дейн и Ралф.
Що се отнасяше до това, Джъстийн да се омъжи за Рейн, Меги не можеше да си представи по какъв начин би накарала дъщеря си да направи нещо, което тя очевидно не иска. Не можеше или не искаше да си представи? Рейн в края на краищата успя да й се хареса, и то много, но неговото щастие не би могло да има за нея по-голямо значение от щастието на дъщеря й, на семейството й и на самата Дройда. Въпросът беше доколко щастието на Джъстийн зависеше от Рейн. Освен неговото собствено твърдение, че Джъстийн го обича, Меги не си спомняше дъщеря й да е казвала нещо, от което да проличи, че Рейн има за нея същото значение, каквото Ралф бе имал за Меги.
— Предполагам, че рано или късно ще се видите с Джъстийн — каза му Меги, докато го откарваше до летището. — Бих ви помолила да не й споменавате за това ваше посещение в Дройда.
— Щом така искате — съгласи се той. — А аз ще ви помоля само да обмислите онова, което ви казах, но спокойно, без да бързате.
Но дори и като отправи тази молба, той остана с убеждението, че посещението му се е оказало много по-полезно за Меги, отколкото за него.
Към средата на април, две години и половина след смъртта на Дейн, Джъстийн почувствува непреодолимото желание да види нещо по-различно от многочислените къщи и намусените хора. В този хубав ден с мек пролетен въздух, но все още зъбато слънце, градската атмосфера на Лондон внезапно й се стори непоносима. Затова взе влака до Кю гардънс, смятайки, че като е вторник, там няма да има почти никакви хора. А тъй като вечерта не беше на работа, дори и да се измореше от обикаляне из алеите, нямаше значение.
Паркът й беше добре познат. Лондон с големите си тревни площи и правилни цветни лехи беше истинско удоволствие за всеки жител на Дройда, но Кю беше нещо изключително. По-рано тя обичаше да скита из парка от април до края на октомври, защото всеки месец предлагаше изобилие от различни цветя.