— По дяволите, Рейн, колко си потаен! Откога я имаш?
— От около месец.
— И онази вечер ме остави да правя идиотски догадки, без да ми кажеш? Няма да ти го простя! — Тя беше толкова разгневена, че едва си поемаше дъх.
— Щях да ти кажа, но толкова ми хареса идеята ти, че непрекъснато летя със самолет, че не можах да устоя на изкушението да поддържам илюзията ти още известно време.
— Ще те убия! — процеди тя през стиснати зъби, а очите и се замрежиха от сълзи.
— Недей, херцхен, моля те! Не се сърди! Ела да ми помогнеш да посрещнем гостите и ще разгледаш на спокойствие цялата къща.
— Обкръжена, както подобава, от още половин милион гости, разбира се! Какво става, Рейн? Толкова ли нямаш доверие в себе си да останеш насаме с мен? Или на мен не вярваш?
— Ти няма да си гостенка — каза той в отговор на първата част на тирадата й. — Ще бъдеш домакиня, което е съвсем различно. Ще дойдеш ли?
Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и отвърна дрезгаво:
— Да.
Вечерта се оказа по-приятна, отколкото тя изобщо се бе надявала, защото къщата на Рейн беше наистина хубава, а самият той беше в такова добро настроение, което не можеше да не се предаде и на Джъстийн. Тя пристигна, облечена съвсем подходящо, макар и в твърде ярък за вкуса му цвят, но след като направи неволна гримаса при вида на циганско розовата й атлазена рокля, той мушна ръката й в своята и я разведе из стаите, преди да са дошли гостите. После цялата вечер се държа великолепно, а към нея се отнасяше непринудено като с близък човек, което я накара да се почувствува и полезна, и желана. Гостите му бяха толкова важни личности, че мозъкът й отказваше да си представи дори какви решения зависят от тях. А при това изглеждаха съвсем обикновени хора. Още по-лошо.
— Не бих имала нищо против тях, ако поне един приличаше по нещо на големите личности от историята — сподели Джъстийн, след като всички си бяха отишли. Тя се радваше, че най-сетне може да е насаме с него, но същевременно се и чудеше дали няма да побърза да я отпрати. — Разбираш ли: като Наполеон или Чърчил. Повечето държавници са убедени, че са избраници на съдбата. Ти смяташ ли се избраник на съдбата?
Той запримига.
— Бъди по-деликатна, когато се закачаш на тази тема с германец, Джъстийн. Не, не се смятам, а и не е добре за самия политик да се смята за избраник на съдбата. На някои може да им помага това, макар и много да се съмнявам, но повечето такива хора създават големи неприятности на себе си и на своите страни.
Тя нямаше никакво желание да спори по въпроса. Целта й беше да започне някакъв разговор; сега можеше да промени темата почти незабележимо.
— Жените им бяха доста пъстър букет, нали? — отбеляза тя простичко. — Повечето бяха далеч по-малко представителни от мен, колкото и да не ти харесвах в това яркорозово. Мисис Как-и-беше-името не изглеждаше чак толкова зле, мисис Хикс се изгуби на фона на тапетите, а мисис Игрек беше направо отвратителна. Как ли я търпи мъжът й? О, мъжете са такива глупаци, когато си избират жени!
— Джъстийн! Кога най-сетне ще се научиш да запомняш имената? Можеш да ми създадеш големи неприятности: не те бива за жена на политик. Чух те как мънкаш, като не можеш да си спомниш как се казва някой. Много мъже с отвратителни жени са имали голям успех в кариерата си, но не по-малко мъже с идеални жени не са постигнали нищо. В края на краищата съпругата няма значение, защото е важно какво представлява мъжът. Малцина са онези, които се женят по чисто политически съображения.
Тази негова способност да я поставя на място все още я измъчваше. Тя се поклони шеговито, за да прикрие лицето си, и седна на едно килимче.
— О, я ставай, Джъстийн!
Но Джъстийн само предизвикателно сви крака под себе си и се облегна на стената до камината, галейки Наташа. Още като пристигна, видя, че Рейн е взел котката на кардинал Виторио след смъртта му и много я обичаше, въпреки че тя беше вече стара и капризна.
— Казах ли ти, че се връщам в Дройда завинаги? — попита внезапно Джъстийн.
Той тъкмо си изваждаше цигара от кутията; големите ръце не трепнаха, нито се поколебаха, а спокойно продължиха работата си.
— Много добре знаеш, че не си ми казвала — отговори той.
— Значи, сега ти казвам.
— И кога го реши?
— Преди пет дни. Надявам се да замина до края на седмицата. Нямам търпение.
— Аха.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
— А какво друго, освен да ти пожелая успех във всички начинания занапред. — Той говореше толкова спокойно, че тя трепна.
— О, много ти благодаря! — каза тя весело. — Не се ли радваш, че вече няма да ти досаждам?