— Пак ли?
— За пети път от една година насам. Все по-трудно попадам на свестен човек.
— Е, казват, че и вие не сте кой знае колко щедра и грижлива работодателка.
— Какво нахалство! — възмути се тя и се разсмя. — А кой ви купи новия „Даймлер“, за да не обикаляте на кон?
— А аз колко горещо се моля за вас?
— Ако Майкъл имаше поне половината от остроумието и качествата ви, може би щях да го обикна — каза тя рязко. Лицето й се промени, стана злобно. — Да не мислите, че си нямам никого на света и трябва да оставя парите и земята си на майката църква, а?
— Нямам представа — отвърна той спокойно, докато си наливаше още чай.
— Имам брат с голямо семейство, с много синове.
— Толкова по-добре за вас.
— Когато се омъжих, нямах почти нищо. Знаех, че в Ирландия не мога да се надявам на добра партия — там жената трябва да е от добро семейство, за да си намери богат съпруг. Работих денем и нощем, докато спестя пари за път до страната, където богатите мъже не са толкова придирчиви. Когато пристигнах тук, единственият ми капитал бяха лицето, фигурата ми и повече мозък, отколкото се изисква обикновено от жените. И това стигаше да заплени Майкъл Карсън, който бе един богат глупак. Той ме носеше на ръце до последния си час.
— А брат ви? — подсказа й той, решил, че тя се отклонява от темата.
— Брат ми е единадесет години по-млад от мен, което ще рече, че сега е на петдесет и четири. Само двамата останахме от семейството. Почти не го познавам; той беше малко дете, когато напуснах Голуей. Сега живее в Нова Зеландия, но ако е емигрирал там, за да забогатее, не е постигнал целта си. Снощи, когато слугата ми съобщи, че Артър Тивайът си нарамил торбата и си заминал, изведнъж се сетих за Падрайк. Аз вече остарявам и нямам близки наоколо, а Пади е опитен стопанин, само че няма пари за собствена земя. Защо, помислих си, да не му пиша и да го извикам тук със синовете му? Като умра, той и без това ще наследи Дройда и „Майкар Лимитид“ като единствен жив моя роднина, по-близък от онези непознати братовчеди, останали в Ирландия. — Тя се усмихна. — Глупаво е да чакам, нали? По-добре да дойде сега, вместо по-късно, и да се научи да отглежда овце по тукашните черноземни равнини, което сигурно е доста по-различно от овцевъдството в Нова Зеландия. А после, когато няма да ме има, ще може да заеме мястото ми и да не мизерства повече. — Навела глава, тя внимателно наблюдаваше отец Ралф.
— А защо не сте се сетили по-рано?
— О, мислила съм го. Но доскоро ми се струваше, че най-малко от всичко искам глутница гладници да ме чака с нетърпение да издъхна. Но напоследък смъртта ми се струва някак по-близка и си мисля, че… не знам. Като че ли е по-добре да съм сред свои.
— Какво ви е? Да не сте болна? — попита той бързо с искрена тревога в очите.
Тя вдигна рамене.
— Съвсем здрава съм. Но има нещо зловещо в това да си на шестдесет и пет. Внезапно от бъдеще старостта става настояще.
— Разбирам ви и сигурно сте права. Ще се почувствате по-добре, като чуете млади гласове из къщи.
— О, не, те няма да живеят тук. Ще се настанят в къщата на главния пастир долу, край реката, да са далеч от мен. Не обичам нито деца, нито гласовете им.
— Не се ли отнасяте твърде зле към брат си, Мери? Нищо, че е толкова по-млад от вас.
— Той ще ме наследи — нека си го заслужи — отвърна тя сухо.
Фиона Клийри роди още едно момче шест дни преди деветия рожден ден на Меги, доволна, че междувременно се бе отървала само с няколко помятания. На девет години Меги можеше вече да й помага. Самата Фий беше на четиридесет и затова родилните болки я изтощиха повече от друг път. Детето, наречено Харълд, бе слабичко бебе и никой не си спомняше лекарят да е идвал така често в дома им.
Грижите на Клийри се трупаха една след друга. След войната селското стопанство, вместо да се възмогне, изпадна в депресия. Работа се намираше все по-трудно.
Един ден тъкмо приключваха вечерята, когато старият Енгъс Макуъртър им донесе телеграма и Пади я отвори с разтреперани пръсти: телеграмите никога не съдържаха добри вести. Момчетата се скупчиха наоколо — всички освен Франк, който си взе чая и стана от масата. Фий го проследи с поглед, после се извърна към Пади, който изпъшка.
— Какво има? — попита го тя.
Пади бе вперил поглед в хартията, сякаш тя съобщаваше за смърт.
— Арчибълд не ни иска.
Боб удари с юмрук по масата: той бе очаквал с такова нетърпение да отиде с баща си като чирак и първото място щяха да са кошарите на Арчибълд.
— Защо постъпва така подло с нас, татко? Нали трябваше да започнем работа още утре?