— Отдавна ли го имаш, мамо? — попита я той.
— Да. Не можеха да ме лишат от моите собствени неща, когато се омъжих. Клавесинът, персийските килими, канапето с креслата и писалището. Не е много, но си беше мое. — Сивите замислени очи се насочиха през рамото му към портрета с маслени бои на стената зад него, потъмнял от времето, на който беше изрисувана жена със златисто руси коси, в рокля от светлорозова дантела, украсена с безброй кринолинени волани.
— Коя е? — полюбопитства той, като се извърна. — Винаги съм искал да те питам.
— Една истинска дама.
— Вероятно някоя роднина: приличате си малко.
— Тя ли? Моя роднина? — Очите й се отместиха от картината и спряха върху сина й, с лека ирония в тях. — Приличам ли ти на човек, който може да има роднина като нея?
— Защо не?
— Избий това от главата си.
— Защо не ми кажеш, мамо?
Тя въздъхна, затвори клавесина и издуха златистия прах от пръстите си.
— Няма какво да ти казвам, нищо няма. Хайде, помогни ми да преместя тези неща в средата на стаята, за да може татко ти да ги опакова.
Пътуването беше кошмарно. Още преди „Уахин“ да излезе от пристанището на Уелингтън, морската болест ги хвана и ги държа по целия път от хиляда и двеста мили през бурното мразовито море. Пади качи момчетата горе на палубата въпреки острия вятър и ледените пръски вода и слизаше долу да види жените и бебето само когато някоя добра душа предложеше да наглежда четирите му злощастни повръщащи момчета. Въпреки че копнееше за малко свеж въздух, Франк предпочете да остане долу да пази жените. Каютата беше тясна, задушна и миришеше на машинно масло, понеже беше под ватерлинията и близо до носа, където корабът се тресеше най-силно.
Няколко часа след Уелингтън Франк и Меги решиха, че майка им ще умре. Докторът от първа класа, когото изплашеният стюард извика, поклати загрижено глава.
— Добре, че пътуването е кратко — рече той и нареди на сестрата да намери мляко за бебето.
Между пристъпите на болестта Франк и Меги успяваха някак да нахранят Хал с биберон, който той никак не хареса. Фий престана да се напъва да повръща и изпадна в нещо като кома, от което не можеха да я свестят. Стюардът помогна на Франк да я положи на горната койка, където въздухът беше малко по-поносим, и като държеше до устата си кърпа да обира воднистата жлъчка, която стомахът му все още изхвърляше, Франк приседна на ръба до Фий и взе да приглажда сплъстената й руса коса, разпиляна по челото. Часове наред прекара той на поста си, колкото и да му беше зле, и всеки път, когато Пади влизаше, намираше го при майка му да гали косата й, докато Меги се бе свила с Хал на една от долните койки, притиснала и тя устата си с кърпа.
На три часа път от Сидни вълните спаднаха и морето стана огледално гладко, а от далечна Антарктида пропълзя мъгла и обгърна стария кораб. На Меги, посъживила се малко, се струваше, че сирената му е стон от болка след борбата с вълните. Пробиваха си път през лепкавата сивота като прокрадващ се подгонен звяр, докато дълбокият монотонен рев се разнасяше някъде от горните палуби — самотен, неописуемо тъжен звук. После въздухът около тях изведнъж се изпълни с жалния вой на много сирени; те минаха през призрачни изпарения и се озоваха в пристанището. Меги никога не забрави зова на тези сирени в мъглата — той беше първото й впечатление от Австралия.
Пади изнесе Фий на ръце от „Уахин“, Франк ги следваше с бебето, Меги носеше един куфар и всяко от момчетата мъкнеше по някакъв товар, препъвайки се от изтощение под тежестта му. Пристигнаха в Пирмънт — име, което не им говореше нищо — в една мъглива зимна утрин в края на август през 1921 година. Пред железния навес на пристанището чакаше безкрайна редица таксита. Меги зяпна с разширени от изненада очи, защото никога не бе виждала толкова много коли, събрани на едно място. Пади ги натовари някак си всичките само в една кола, чийто шофьор предложи да ги закара до Народния дворец.
— Тъкмо място за такива като вас, друже — посъветва той Пади. — Хотел за бедни хора, държат го салитата5.
Улиците бяха пълни с коли, които се движеха във всички посоки, а коне имаше много рядко. През прозорците на таксито те гледаха захласнати високите тухлени сгради, тесните криви улици. Поразяваше ги бързината, с която хората се тълпяха и разпръскваха в странния ритуал на своя градски живот. Уелингтън ги беше смаял, но пред Сидни той приличаше на малък провинциален град.
Докато Фий се съвземаше в една от безбройните стаи на общежитието, което Армията на спасението твърде великодушно наричаше Народен дворец, Пади отиде до централната гара да види кога има влак за Гилънбоун. Момчетата, дошли вече на себе си, настояваха да отидат с него — казали им, че не било далеч и целият път дотам бил в магазини, а в единия продавали и захаросани скариди. Като им завиждаше на младостта, Пади склони, пък и не беше сигурен дали ще го държат краката след трите дни морска болест. Франк и Меги останаха при Фий и бебето, макар че също много искаха да отидат, но повече се безпокояха за майка си. Тя наистина започна бързо да се ободрява — още щом слезе от кораба, и изпи едно канче супа с няколко хапки препечен хляб — донесе й ги едно от ангелчетата с бонета, които се грижеха за бедните.